Департаментът по картография трябваше не само да картографира галактиката и световете в нея, а и да планира всеобщата стратегия за експанзията на Републиката. Посоките на експанзията обикновено следваха ясно очертани пътища, базиращи се на търговските магистрали и на евентуален въоръжен отпор. Но Пионерският корпус откриваше тук и там по някой свят, отдалечен от отъпканите пътеки, който според картографите беше достоен за изследване.
Тамерлан беше такъв свят — малка планета, обикаляща около безлична звезда от клас О, дълбоко към Вътрешната граница. Защото той имаше големи запаси от ядрен материал, а това беше много необходимо на Републиката.
Преди един-два века тя сигурно щеше да направи десант и да си вземе каквото й е необходимо, но тъй като към нея се присъединяваха все повече и по-интелигентни раси, Хората се грижеха за имиджа си. Дори да бяха единствената най-могъща раса по онова време в галактиката, те бяха стотици пъти по-малко на брой от другите раси и прибягваха към сила само в краен случай.
Ако Тамерлан се окажеше лишен от разумен живот, нищо нямаше да попречи на Републиката да очертае там периметъра си и да почне добива на суровини. В случай че имаше разумен живот обаче, тогава това беше работа на Департамента на извънземните работи и на Дипломатическия му корпус. Не успееха ли да постигнат споразумение, под един или друг предлог щеше да се стигне до намеса на военните.
След три години обстойни проучвания най-добрите ксенопсихолози на департамента все още не бяха успели да определят дали най-високоразвитата форма на живот на Тамерлан е разумна или не. И докато това не беше установено със сигурност, отделни клонове от департамента и дори цялото правителство на Републиката спореха така яростно и с толкова противоречиви намерения, че всички планове за Тамерлан бяха замразени до получаването на безспорно доказателство, дали на планетата има разумен живот или не.
В края на краищата цялата работа бе прехвърлена в ресора на Нора Уолъс. Първата й стъпка беше да хване и да пожертва три от въпросните същества, а след това да ги предаде на екипа на доктор Беатрис Нгони. Когато се разбра, че Ленъкс може да бъде превърнат в Чекрък, както бяха кръстили съществата, тя бързо получи необходимото финансиране — за това трябваше да благодари на успешните предишни мисии на Ленъкс, и нареди да се пристъпи към действие.
Това беше преди четири месеца.
Този път операциите отнеха малко повече време, но периодът на обучение практически бе сведен до нула. В тялото на Чекрък Ленъкс нямаше говорен апарат, затова нямаше и език, който да научава. Никой не знаеше дали Чекръците са разумни, така че нямаше култура, която да се изучава, физическите му способности бяха необикновени, но се овладяваха лесно. Затова бяха необходими само две седмици, за да се оформи новото му тяло и той да опознае възможностите му. След това го закараха на Тамерлан, казаха му, че ще дойдат да го вземат след шест месеца, и го предупредиха да пази себе си и огромните инвестиции на Републиката, вложени в новото му тяло.
Той нямаше очи, с които да се оглежда наоколо, нито крака да се придвижва. Въпреки че бе месояден, нямаше ръце, с които да сграбчва плячката си, нито нокти да сваля месото от костите, нямаше и гласни струни, за да ръмжи и да налага подчинение.
Имаше дълъг син език, който можеше да се източва на повече от половин метър от устата му. С него улавяше светлината, формите и движенията, можеше да долавя и най-слабите миризми, които лекият ветрец довяваше до него. Имаше един нов орган, присаден в средата на слюнчената му жлеза. С него можеше да улавя и да идентифицира слабите електрически токове, излъчвани от живи същества.
Тялото му беше покрито със слоеве от мазнина и с груб, почти непромокаем епидермис. По външност наподобяваше гигантски жълтокафяв плужек, но когато се свиеше на кълбо и се затъркаляше с помощта на дузините псевдокрачка от двете си страни, можеше да развие скорост до трийсет километра в час.
Намираше се на обширно голо поле. Мъховидната растителност под него изглеждаше някак изправена, като че ли специално пригодена да се търкаля сред нея. По някакъв начин усещаше, че има блед жълтозелен цвят, макар че нямаше очи да го види. Далеч пред него се издигаха стотици високи, тънки дървета, някои от които достигаха петдесетина метра височина, устремени към яркото синьо небе. Внезапно усети, че е гладен, реши да изпробва умението си да се движи и се затъркаля към дърветата.
Разбра, че не се движи по права линия, и почна да експериментира, както го бе правил в болницата: отблъскваше се с десните си псевдокрачка и свиваше левите под себе си, заравяйки ги в слоевете мазнина. Така пък отиваше твърде наляво, затова коригира движението си, като пусна в действие левите псевдокрачка. След няколко минути успя да се приспособи. После започна да опитва движение с различни скорости, със спиране и тръгване. Когато усети, че вече умее да се движи както трябва, той се насочи към дърветата.