Лоис Макмастър Бюджолд
Преобразяване
1.
Даг се поклащаше на коня и си представяше обилната фермерска вечеря в Блуфийлд и как след това ще му се доспи.
Стрелата изсвистя покрай бузата му.
Обзет от паника, той сграбчи съпругата си с дясната си ръка и я смъкна от седлото. Паднаха отляво на конете, така че да са защитени от телата им. Даг отвори усета си за същност — все още достигаше едва на стотина крачки, мътните го взели, — разкъсван между мисли за Фаун, за ножа на колана си, за необтегнатия лък на гърба си и „Колко са, къде са?“ Изпепеляваща болка замъгли за миг съзнанието му, когато тежестта и на двамата се стовари върху неизлекувания му ляв крак. Опита се да извика: „Искрице, стой зад мен!“, но от гърлото му излезе единствено: „Мамка му!“. Кобилата на Фаун се изправи на задните си крака. Копърхед се уплаши и дръпна юздите, все още увити за куката на лявата ръка на Даг. Единствено пръстите на Фаун, стиснали с всички сили ръката му, го задържаха, та конят да не го повлече.
— Даг! — писна Фаун.
Даг се поизправи, но не посегна към лъка, тъй като вече бе разбрал откъде идва нападението — не с усета, а с очи и уши. Шуреят му, Уит Блуфийлд, размахал лък в ръка, търчеше през двора откъм старата плевня и викаше:
— Извинявайте! Много извинявайте!
Едва сега Даг мярна мишената от зебло на един дъб в другия край на поляната. Предположи, че е мишена, защото на две педи встрани от нея от дървото стърчеше стрела. Останалите стрели бяха изпопадали, преди да поразят целта. Онази, която едва не му бе отнесла носа, се бе забила в пръстта на двайсетина крачки надолу по склона.
Вбесеният Даг изпусна дълго сдържания си дъх, след това пое въздух, за да се успокои.
— Уит, глупак такъв! — разкрещя се Фаун. — За малко да простреляш съпруга ми!
Уит дотича задъхан. Не спираше да повтаря:
— Извинявайте! Така се изненадах, когато ви видях, че ръката ми трепна.
Кобилата на Фаун, Грейс, бе отскочила встрани, стресната от необичайния начин, по който бе слязла стопанката й, но вече бе навела глава и подръпваше трева. Уит познаваше лошия нрав на Копърхед, затова го заобиколи отдалече, преди да пристъпи към сестра си. Даг разви юздите от куката и пусна Копърхед да отиде при Грейс. Дорестият жребец тръсна глава и хвърли няколко къча, да не би някой да не е разбрал какво мисли за случката. Даг бе съгласен с мнението му.
— Не те целех теб! — заяви притеснено Уит.
— Много ми е приятно да го чуя — отвърна навъсено Даг. — Знам, че доста хора се подразниха, когато се ожених за сестра ти, но не ми беше минавало през ума, че и ти си сред тях. — Стисна устни. Уит можеше да уцели Фаун.
Младежът се изчерви. Макар и с цяла глава по-нисък от Даг, той бе с една глава по-висок от Фаун. Поколеба се за миг, след това я прегърна. Тя се намръщи, но също го прегърна.
Братът и сестрата Блуфийлд бяха с гъсти черни къдрави коси, и двамата белолики, но докато бузите на Фаун бяха приятно закръглени и с чаровни трапчинки, когато се усмихваше, Уит бе кльощав и кокалест, ръцете и краката му бяха прекалено едри за слабото тяло. Макар вече да бе навършил двайсет, той продължаваше да расте и доказателството бяха окъселите ръкави на ризата му. Може би, тъй като нямаше по-малък брат, на когото да прехвърля дрехите си, бе орисан да ги износва до последно.
Даг пристъпи напред, изсъска от болка и се преви.
— Май ще ми трябва тоягата, Искрице.
— Веднага — отвърна Фаун и хукна да вземе патерицата, закрепена отстрани на седлото на Копърхед.
— Добре ли си? Не те уцелих все пак — запротестира Уит. Ъгълчетата на устата му увиснаха. — И без това не уцелвам почти нищо.
Даг се усмихна с усилие.
— Добре съм. Не се притеснявай.
— Изобщо не е добре — намеси се строго Фаун, вече носеше патерицата. — Миналия месец преживя страшно премеждие, когато патрулът му се натъкна на една ужасна злина в Рейнтрий. Още не се е излекувал напълно.
— А, това твоите хора ли бяха, Даг? Наистина ли е била моряща твар… злина де… — Уит побърза да се поправи, като използва думата, която употребяваха Езерняците. — Чухме разни шантави слухове за някаква дандания край Фармърс Флатс…
Фаун го прекъсна загрижено:
— Да не би раната да се е отворила от падането, Даг?
Даг погледна крака си. По крачола нямаше кръв, а и болката започваше да отшумява.
— Не е. — Взе патерицата, подпря се на нея и въздъхна облекчено. — Ще се оправя — добави, за да успокои ококорения Уит. После кимна към лъка на младежа. — Това откъде се взе? Мислех, че не можеш да стреляш с лък.
Уит сви рамене.