— Това важи за неща, които ще те убият, ако пропуснеш целта, като… като готова за бой злина. Хората не умират, когато се оплетат в собствените си приказки.
— Имах чувството, че ще се обеся на собствения си език.
Тя се канеше да го прегърне през кръста, но го отблъсна и вдигна поглед.
— Не е трудно единствено защото е сложно или защото е ново за тях — отбеляза мъдро. — На Езерняците не им е работа да обсъждат тайните си с фермерите, нали така?
— Така е.
— Колко ли неприятности ще си навлечеш, ако твоите хора разберат?
Той сви рамене.
— Трудно ми е да кажа.
Никак не й помагаше. Фаун присви притеснено очи, след това се отказа и го прегърна с всички сили, защото му личеше, че повече от когато и да било има нужда от утеха. Даг се засмя и дъхът му заседна в къдриците й, когато се наведе, за да я целуне по главата.
2.
Покрай тревогите заради задържалата се твърде дълго суша и тъй като не достигаха хора, за да се прибере реколтата, всички много скоро престанаха да гледат на Фаун и Даг като на гости. Даг нямаше нищо против и прояви жив интерес към работата във фермата. Фаун усещаше, че всичко, което го заобикаля, му се струва ново и необичайно, също както за нея бе животът в лагера на Езерняците. Запита се дали вече му е домъчняло за дома.
Както обикновено, семейство Блуфийлд обедини сили за прибирането на реколтата със семейство Роупър. Леля Роупър беше сестра на бащата на Фаун. Домът им се намираше северозападно от техния имот. Двама от синовете им и най-близката братовчедка на Фаун, Джинджър, все още живееха при родителите си и също щяха да помогнат. За три дни всички заедно щяха да се справят с ширналата се царевична нива на вуйчо Роупър, а след това щяха да се заемат с късното жито на семейство Блуфийлд. Оказа се, че Даг борави неочаквано умело с дългия сърп. Чуканът на ръката му бе скрит под дървена капачка и освен куката имаше най-различни приставки с подходящи сечива, които сменяше непрекъснато, включително специалния лък. Приспособлението, което използваше най-често, докато бяха на езерото, за да може да направлява тясната лодка, му служеше добре и сега, за да има стегнат захват за сърпа.
Фаун, Джинджър и Уит баберкуваха още откакто бяха невръстни деца. Сега вече бяха големи, но някой трябваше да се заеме с това задължение. Фаун коленичи, проправи си път през златистото стърнище и си каза, че няма да е никак зле Кловър и Флеч да побързат със следващото поколение, което да поеме работата. Конете се бяха подредили покрай оградата на пасището и любопитно наблюдаваха дейността на хората.
В края на реда Фаун се изправи, протегна се и погледна как се справя Даг — той работеше в другия край на нивата заедно с баща й, вуйчо Роупър, неговите момчета и Флеч, който събираше снопите и ги трупаше в каруцата. Даг изглеждаше още по-висок, както бе застанал редом до другите; ръкавите на ризата му бяха навити и разкриваха, че е загорял като останалите, а периферията на шапката му от блатна тръстика бе разръфана също като техните сламени. Уит се изправи до нея, намести презрамката на платнената си торба и проследи погледа й.
— Трябва да предупредя татко да следи Даг да не се престарава — каза разтревожено Фаун. — Ако не му кажеш, няма да се сети да спре.
— Как точно го раниха? — попита Уит. — Снощи, когато отидохме на реката да се поизмием, видях само един малък белег на лявото му бедро.
— Раната не е голяма, но е много дълбока — обясни Фаун. — Ножът се заби чак до костта и се счупи. Лечителят на Езерняците много се измъчи, докато извади всички парчета, които се бяха загнездили. Обаче не това го мъчи. — По примера на Даг Фаун реши да се придържа към значително по-опростена версия на истината. — Злината от Рейнтрий едва не разкъса същността му по време на битката, успя да изтръгне усета на лявата му ръка. За малко да го убие. Сега се възстановява, все едно е бил поразен от злината.
— И колко време ще му трябва?
— Не знам. Не знам дори дали и той е наясно. Повечето хора с разкъсана от злина същност умират на място. Даг разправя, че когато злината от Гласфордж ме стисна за врата — тя потри грозните червени петна, едно от дясната страна, четири от лявата, — е наранила и плътта, и същността ми. Ако насиненото беше от ръката на мъж, щеше да се разнесе още преди два-три месеца и нямаше да личи нищо. Затова пък пораженията върху същността ти са лоша работа. — Тя посегна към корема си, но се овладя навреме и скри ръка в гънките на полата си. Даг не бе единственият, чиито най-страшни белези бяха невидими.
— Леле — отвърна Уит и присви очи към врата й. — Сигурно!