Саки
Преобразяването на Гроуби Лингтън
Кажи ми с кого дружиш, за да ти кажа какъв си.
Гроуби Лингтън неспокойно шареше из всекидневната в дома на снаха си и се чудеше как да запълни бавно отминаващите минути, човъркан от плахата нетърпеливост на напредналата възраст. След петнайсетина минути щеше да стане време да се сбогува и да поеме през селските морави към гарата, придружен от избрана свита племенници и племеннички. Беше добродушен човек с мек характер и на теория с удоволствие посещаваше съпругата и децата на покойния си брат Уилям. На практика обаче далеч предпочиташе уюта и уединението на собствения си дом и градина, а компанията на книгите и папагала му бе по-скъпа от тези безсмислени и отегчителни нашествия в един семеен кръг, с който не го свързваше особена душевна близост. Всъщност не поривите на собствената съвест го караха периодично да предприема това кратко пътуване, за да погостува на роднините си — причината бе по-скоро склонността му да отстъпва послушно пред по-настойчивата, но проявяваща се все на чужд гръб съвест на другия му брат, полковник Джон, който често го обвиняваше, че не проявява нужното внимание към семейството на клетия стар Уилям. Гроуби обикновено забравяше или нехаеше за съществуването на тези родственици, додето над главата му не надвиснеше заплахата да бъде посетен от полковника; тогава оправяше положението с едно припряно пътешествие, изминавайки няколко мили с влак, за да поднови познанството си с племенниците и да прояви любезен, макар и малко изкуствен интерес към здравето и благосъстоянието на снаха си. В този случай тъй прецизно бе изчислил времето между оправдателната си визита и пристигането на полковник Джон, че щеше да се прибере у дома тъкмо преди появата на последния. Както и да е, Гроуби се бе справил със задължението си; шест-седем месеца можеха спокойно да изминат, преди да се наложи отново да принесе удобствата и привичките си в жертва върху олтара на семейните връзки. Тази мисъл го изпълваше с отлично настроение и той обикаляше стаята със скоклива походка, като вземаше ту един предмет, ту друг и им хвърляше бърз, сякаш птичи поглед.
Скоро обаче ведрото му равнодушие рязко премина в ядно, напрегнато внимание. Прелиствайки албум за рисунки и карикатури, принадлежащ на един от племенниците му, Гроуби попадна на обидно сполучлива скица, изобразяваща самия него и папагала му, застанали важно един срещу друг в комично тържествени самоуверени пози; между птицата и нейния стопанин имаше прилика, която художникът сериозно се бе потрудил да подчертае. Когато първоначалният пристъп на раздразнение отмина, Гроуби се засмя добродушно и призна пред себе си, че рисунката всъщност е доста удачна. После обаче пак бе обзет от негодувание — не срещу карикатуриста, изразил идеята с перо и мастило, а срещу евентуалната истина, която се съдържаше в тази идея. Дали не бе вярно, че с времето хората заприличват на домашните си любимци, и дали той не се превръщаше, макар и несъзнателно, във все по-близко подобие на комично тържествената птица, която бе негов постоянен другар? Докато крачеше към гарата с ескорта от неспирно бърборещи племенници, Гроуби бе необичайно мълчалив, а по време на краткото пътуване с влака усети как в съзнанието му все по-здраво се загнездва убеждението, че постепенно е възприел начин на живот, твърде подобен на папагалския. В края на краищата с какво бе изпълнено ежедневието му, ако не с безметежно шляене насам-натам, кълване и кацане — в градината, сред овощните дървета, в плетения стол на моравата или край камината в библиотеката? И до какво се свеждаха разговорите му със случайно срещнати съседи? „Прекрасен пролетен ден, не мислите ли?“ „Май се кани да завали.“ „Радвам се да ви видя пак; грижете се за здравето си.“ „Ама как си растат децата, а?“ Дойдоха му на ум цели нанизи от глупави, неизбежно повърхностни фрази — фрази, които изобщо не бяха плод на истинско мисловно общуване между хора, а някакво кухо папагалско бръщолевене. Човек можеше със същия успех да поздравява познатите си с възгласи като: „Мила Поли, мац-пис-пис!“ Гроуби взе наистина да се вбесява от своя образ на безмозъчно пернато, загатнат най-напред от скицата на племенника, която собственото му укоризнено въображение допълваше с такива неласкави детайли.
„Ще подаря на някого тази проклета птица“ — каза си той възмутено, макар и да знаеше, че не би могъл да стори подобно нещо. Толкова отдавна се грижеше за папагала, че щеше да изглежда абсурдно, ако ей тъй изведнъж се опиташе да му намери нов дом.
— Брат ми пристигна ли вече? — попита той конярчето, което бе дошло да го посрещне с файтона.