— Никой джентълмен не би извършил такава безобразна постъпка — каза един от слушателите й — и все пак преди мистър Лингтън се радваше на всеобщо уважение. Струва ми се, че в случая се е държал като невъзпитан ученик.
— Държа се направо като маймуна — отсече мис Уепли.
Това осъдително мнение спечели привърженици и другаде, и то горе-долу по същото време. Гроуби Лингтън никога не бе имал ореола на герой в очите на личните си прислужници, но затова пък бе споделял одобрението, оказвано на покойния папагал като весело и добродушно същество, което не създава особени грижи. През последните месеци обаче членовете на домакинството му трудно биха могли да заявят, че нравът му се е запазил все така непроменен. Флегматичното конярче, което най-напред му бе известило за трагичния край на пернатия любимец, бе сред първите, огласили неодобрителните шушукания, носещи се все по-упорито из помещенията на слугите. Впрочем момчето наистина имаше основателна причина да възроптае. Един следобед в разгара на летните жеги то получи разрешение да се изкъпе в неголямото изкуствено езеро в овощната градина. В тази посока се бе упътил и Гроуби, привлечен от нечии шумни гневни проклятия, примесени с пискливо маймунско дърдорене. Когато пристигна там, той завари дребния пълничък прислужник, облечен само с жилетка и чорапи, да ругае в пристъп на безсилна ярост маймуната, която седеше на един нисък ябълков клон и разсеяно въртеше в лапките си останалите одежди на момчето, като ги държеше на такова разстояние, че то да не може да ги стигне.
— Мумуната зе, че ми задигна дреите — завайка се момчето с онази охота, с която хората от неговата прослойка винаги се впускат да обясняват очевидни неща.
То доста се смущаваше от незавършения си тоалет, но все пак посрещна появата на Гроуби с облекчение, надявайки се да получи морална и материална подкрепа в опитите да си възвърне плячкосаното облекло. Маймуната, която доскоро предизвикателно бръщолевеше нещо на своя си език, изведнъж се умълча; известно увещаване от страна на господаря й несъмнено щеше да я накара да върне заграбеното.
— Ако те повдигна — предложи Гроуби, — ще успееш сам да си вземеш дрехите.
Момчето се съгласи. Хващайки го здраво за жилетката — кажи-речи единственото, за което човек можеше да се хване, — Гроуби го вдигна във въздуха. После с ловко движение го запокити право в един гъсталак от коприва, чиито високи стъбла гостоприемно се сключиха над него. Жертвата не бе възпитаник на школа, която учи да обуздаваш емоциите си. Ако някоя лисица се бе опитала да изгризе вътрешностите му, конярчето за разлика от спартанското момче щеше да изтърчи да се оплаче на най-близкия ловен комитет, наместо да заеме поза на стоическо равнодушие. В случая воплите, които нададе, подтиквано от болка, гняв и изумление, бяха гръмогласни и продължителни, но при все това собственият му рев бе донякъде заглушен от победоносното плещене на спотаения сред клоните враг, както и от пронизителния смях на Гроуби.
Когато завърши импровизираното си свети Витово хоро, което на сцената на Колизея би му донесло слава и което отдалечаващата се фигура на Гроуби Лингтън наистина приветства с бурно одобрение и аплодисменти, момчето установи, че и маймуната се е оттеглила дискретно, а дрехите му лежат разпръснати по тревата в подножието на дървото.
— Мумуни с мумуни, туй са и двамата — сърдито мърмореше конярчето; сурови слова, наистина, но не бива да забравяме, че бяха изречени след сериозно предизвикателство.
Седмица-две по-късно прислужничката пожела да напусне, след като бе стресната почти до сълзи от внезапно избухване на господаря по повод на някакви недоопечени котлети.
— Ма той ми скърцаше със зъби, на, кълна се — съобщи тя пред съчувстващата публика в кухнята.
— Да го видим дъл ша посмей и с мен да са държи тъй — войнствено обяви готвачката, но от този ден в кулинарните й умения настъпи чувствително подобрение.
Рядко се случваше Гроуби Лингтън до такава степен да се откъсне от установените си навици, че да склони да гостува в нечий дом. Затова наистина се почувства жегнат, когато отиде на гости у мисис Глендъф и тя го настани в мухлясалото старо крило на къщата, строено през епохата на крал Джордж, и като капак на всичко — в съседство със стаята на видния пианист Ленърд Спабинк.