Един ден някакъв човек спря при лодката и съобщи, че ще се предлага работа в парка в Бронкс, където се търсели много работници, защото щели да се правят подобрения.
След вечеря Бърни измина пеша трийсетина ярда надолу по брега на реката, за да избяга от влудяващия аромат на лулите на останалите. Седна на един камък. Мислеше да поеме към Бронкс. Там поне можеше да изкара за тютюн. Какво толкова, ако регистрите показват, че е длъжник на Кориган? Всеки човек си заслужава работата, на която седи. Но от друга страна му беше противно да замине без да си е уредил сметките с онзи безсърдечен негодник, който бе отнел пламъчето на лулата му. Имаше ли начин да го направи?
Стъпвайки тихо между буците пръст, към него се приближи Тони, онзи от племето на варварите, който работеше в кухнята. Той спря до Бърни, ухили му се и този нещастен човек, изпълнен с расова омраза и презрение към градския живот, изръмжа към него:
— К’во искаш бе, циганин?
Тони също си имаше болка и таен план. И той хранеше неистова омраза към Кориган, а освен това имаше преимуществото да я открива в околните.
— Как ти се струва Кориган? — попита Тони. — Смяташ ли, че е добър човек?
— Да върви по дяволите! — отвърна другият — Дано черният му дроб се втечни и костите му се строшат от студа на сърцето му. Дано гробовете на предците му обраснат с копър, а внуците на децата му се родят слепи. Всяка глътка уиски да се превръща в пресечено мляко и всеки път щом кихне, да му излизат пришки на ходилата. А димът от лулата му… нека насълзява очите му, сълзите да падат на тревата, дето пасат кравите му, и да тровят маслото, което маже на хляба си.
Въпреки че красотата на този вдъхновен образ остана непонятна за Тони, той създаде у него твърдото убеждение, че в основен смисъл е насочен срещу Кориган. И тъй, с убедеността на съзаклятник, той седна на камъка до Бърни и му разкри тайния си замисъл.
Планът беше много елементарен. Всеки ден след вечеря Кориган имаше навика да поспива около час на койката си. По това време готвачът и помощникът му бяха длъжни да напуснат лодката, за да не се вдига никакъв шум, който би могъл да обезпокои тиранина. Готвачът винаги прекарваше времето си в разходки. А планът на Тони бе следният: след като Кориган заспи, двамата с Бърни да отрежат въжетата, с които лодката е вързана за брега. Тони нямаше смелостта да го свърши сам. Тогава неуправляемата черупка щеше да се понесе по бързото течение и със сигурност щеше да се преобърне, удряйки се в някоя подводна скала.
— Хайде де, направи го — рече Бърни. — Ако гърбът те боли от боя, който понасяш, тъй както вътрешностите ми изгарят за аромата на глътка тютюн, няма начин да отрежем въжетата прекалено бавно.
— Тъй си е — отвърна Тони. — Ама нека изчакаме още десетина минути, та Кориган да има достатъчно време да заспи дълбоко.
Седнали на камъка, двамата зачакаха. Останалите мъже бяха на работа зад завоя на пътя и не се виждаха. Всичко щеше да мине добре… освен може би за Кориган, ако Тони не беше изкушен да разкраси сюжета с обичайната съпътстваща линия. Драматизмът бе неделима част от неговата природа и може би по тази причина той интуитивно боготвореше злодейските машинации като допълнителни сценични похвати. Затова той извади от пазвата си дълга, черна, прекрасна, отровна пура и я подаде на Бърни.
— Искаш ли да запушиш, докато чакаме? — попита той.
Бърни я сграбчи и отхапа кранчето й както териер захапва плъх и я поднесе към устните си като отдавна изгубена любима. Той я запали, остави я да се разгори добре и дръпна тъй дълбоко, че краищата на сивочервеникавите му мустаци се усукаха около пурата като орлови нокти. Постепенно червенината изчезна от бялото на очите му и Бърни отправи замечтан поглед към хълмовете отвъд реката. Минутите идваха и си отиваха.
— Май вече е време да тръгваме — рече Тони. — Тоя проклетник Кориган много скоро ще се озове в реката.
Бърни се сепна, изръмжа и се изтръгна от транса си. Обърна глава и погледна с недоумение, обида и горчива суровост своя съучастник. След това издърпа леко пурата от устата си, но незабавно я засмука отново, заби гальовно зъби в нея един-два пъти и заговори откъм ъгъла на устата си, като пускаше мъжествено кълбета пушек.
— Какво си замислил, подъл циганино? Нима заговорничиш срещу просветените раси на земята, ти, подбудител на незаконни престъпления! Нима искаш да оплетеш Мартин Бърни в мръсните номера на един подъл манго? Значи си за убийството на твоя благодетел, на онзи добър човек, дето ти дава храна и работа? На ти, недодялан убиец такъв!