— Какво е това?
— Буфер. Да предположим, че всички кабели се скъсат наведнъж… градът ще изскочи от релсите. Буферът едва ли ще окаже голямо съпротивление, но това е всичко, което можем да направим.
— Случвало ли се е градът да се върне назад?
— Веднъж.
Малчускин ми предложи да избирам дали да се върна в стаята си в града или да остана с него в бараката му. Така, както постави въпроса, не ми оставяше голям избор. Той очевидно нямаше високо мнение за хората в града и ми каза, че рядко ходел там.
— Приятен начин на живот — отбеляза той. — Половината не знаят какво става тук, а и не смятам, че ще ги е грижа, дори и да знаят.
— Защо им е да знаят? В края на краищата, ако продължим да работим по план, това тях не ги засяга.
— Знам, знам. Но нямаше да ми се налага да използвам тези местни негодници, ако повече градски хора идваха тук.
В съседните спални помещения наемните работници говореха високо; някои пееха.
— Съвсем нищо общо ли нямаш с тях?
— Просто ги използвам. Те са грижа на Гилдията за разменна търговия. Когато станат прекалено мързеливи, ги уволнявам и се обаждам на онези от разменната търговия да ми намерят други. Нищо сложно. Работата ръка тук все не достига.
— Къде е това тук?
— Не ме питай… това е работа на баща ти и неговата гилдия. Моята работа е да изваждам стари релси.
Усетих, че Малчускин не се е отчуждил от града толкова, колкото твърдеше. Предположих, че сравнително изолирания му начин на живот беше причина да изпитва известно презрение към онези от града, но доколкото разбирах, той не беше длъжен да остава навън и да спи в бараката. Работниците може и да бяха мързеливи, и точно сега — шумни, но по всичко личеше, че са дисциплинирани. Малчускин не се опитваше да ги надзирава, когато нямаше работа за вършене, така че би могъл да остане в града, ако решеше.
— Първият ти ден навън, а? — изведнъж промени разговора той.
— Точно така.
— Искаш ли да видиш залеза?
— Не… защо?
— Чираците обикновено искат.
— Добре.
Едва ли не за да му доставя удоволствие, излязох от бараката и погледнах на североизток, отвъд туловището на града. Малчускин застана зад мен.
Слънцето беше близо до хоризонта и вече започвах да усещам студения вятър в гърба си. Облаците от предишната нощ ги нямаше и небето беше ясно и синьо. Сега можех да гледам към слънцето без да ме заболят очите, тъй като плътната атмосфера разсейваше лъчите му. То имаше формата на широк оранжев диск, леко наклонен към нас. Отгоре и отдолу от него излизаха издължени лъчи светлина. Докато го наблюдавахме, бавно потъна зад хоризонта, след което изчезна и последният лъч светлина.
— Няма да видиш това, ако спиш в града — каза Малчускин.
— Много е красиво — отговорих аз.
— Видя ли изгрева тази сутрин?
— Да.
Малчускин кимна.
— Така постъпват те. Взимат някое хлапе в гилдията и го хвърлят в дълбокото. Без обяснения. Оставят го навън в мрака, докато не се появи слънцето.
— Защо го правят?
— Системата на гилдиите. Вярват, че така чиракът най-бързо ще разбере, че слънцето не е онова, на което са го учили.
— Не е ли? — попитах аз.
— На какво са те учили?
— Че слънцето е сфера.
— Значи още ви учат на това. Е, сега видя, че не е. Разбра ли нещо?
— Не.
— Помисли си. Хайде да ядем.
Върнахме се в бараката и Малчускин ми каза да стопля малко храна, докато той монтира друга койка върху вертикалните подпори на леглото си. Намери някакви завивки в шкафа и ги сложи върху койката.
— Ще спиш тук — каза той, като посочи горното легло. — Въртиш ли се нощно време?
— Не мисля.
— Ще пробваме една вечер. Ако ставаш често, ще се сменим. Не обичам да ме безпокоят.
Помислих си, че най-вероятно няма да го притеснявам. Онази нощ можех да заспя прав, толкова бях изморен. Изядохме безвкусната храна и после Малчускин заразказва за работата си по железопътните линии. Почти не му обръщах внимание, легнах на койката си, като се преструвах, че го слушам и заспах веднага.
4
НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ме събуди Малчускин. Той ходеше из бараката и потракваше с чиниите от вчерашната ни вечеря. Опитах се да сляза от койката веднага, щом се разсъних, но усетих, че съм парализиран от пробождаща болка в гърба. Задъхах се.
Малчускин погледна към мен и се засмя.
— Вдървен ли си? — попита той.
Обърнах се на една страна и се опитах да изпъна краката си. Те също бяха вдървени и ме боляха, но с много усилия успях да седна. Останах в това положение за миг, надявайки се, че болката е причинена от спазъм и ще отмине.