— Винаги става така с вас, хлапетата от града — отбеляза Малчускин, но без злоба. — Идвате тук изпълнени с желание, признавам го. Един ден работа и така се схващате, че ставате безполезни. Не спортувате ли в града?
— Само в гимнастическия салон.
— Хайде, слизай долу да закусваш. След това най-добре се върни в града. Вземи топла вана и виж дали не можеш да намериш някой да ти направи масаж. После се върни.
Кимнах с благодарност и с мъка се смъкнах от койката. Това ми струваше толкова усилия и болка, колкото всичко останало, което бях изпитал досега. Усетих, че ръцете, врата и раменете ми са вдървени, както и останалата част от тялото ми.
Напуснах бараката трийсет минути по-късно, точно когато Малчускин крещеше на мъжете да се залавят за работа. Накуцвайки, се отправих бавно към града.
За пръв път бях останал сам и виждах неща, които не бих забелязал, ако бях в компания на други. Градът се намираше на петстотин метра от бараката на Малчускин и разстоянието беше достатъчно, за да добия известна представа за големината и външния му вид, защото предишния ден бях успял да го огледам съвсем бегло. Тогава ми се видя като огромна, сива маса, извисяваща се над околния пейзаж.
Сега, като вървях бавно, сам по пътя към него, можех да го разгледам по-подробно.
Познавах малко неща от вътрешността на града и никога не се бях замислял особено как би могъл да изглежда отвън. Допусках, че е голям, но в действителност градът беше доста по-малък, отколкото си представях. В най-високата си точка, от северната страна, беше висок около шейсет метра, а останалата част от него представляваше безразборно разхвърлени правоъгълници и кубове, разположени на различна височина. Цветът им беше мръсно кафяв и сив и доколкото можех да преценя, бяха направени от различни видове дърво. Бетон и метал почти не бяха използвани и нищо не беше боядисано. Тази външност контрастираше рязко с вътрешността — или поне с онези малко на брой места, които познавах и които бяха чисти и боядисани в ярки цветове. Тъй като бараката на Малчускин се намираше на запад от града, не можех да преценя колко е широк, докато вървях към него, но дължината му беше приблизително четиристотин и петдесет метра. Изненадах се колко грозен беше и колко стар изглеждаше. Около него цареше голямо оживление, особено в северната част.
Докато се приближавах към града, ми хрумна, че нямам никаква представа как да вляза в него. Вчера Изследователят на бъдещето Дентън ме беше развел извън него, но умът ми беше толкова погълнат от новите впечатления, че бях запомнил съвсем малко от детайлите, които ми показа. Тогава всичко изглеждаше различно.
Единственият ми ясен спомен беше, че зад платформата, откъдето наблюдавахме изгрева имаше врата и решително се отправих натам. Не беше толкова лесно, колкото си представях.
Тръгнах към южната част на града, като се движех по железопътните линии, по които бях работил предишния ден, след това заобиколих към източната страна, откъдето двамата с Дентън бяхме слезли по металните стълби. След дълго търсене намерих достъп и започнах да се изкачвам. Няколко пъти се обърквах и чак след като дълго се промъквах с мъка по тесни алеи и се катерих предпазливо по подвижни стълби, открих платформата. Установих, че вратата е все още заключена.
Нямах друг избор, освен да попитам. Спуснах се на земята и отново тръгнах към южната част на града, където Малчускин и бригадата от мъже бяха започнали работа по демонтажа на железопътната линия.
Огорчен, но търпелив, Малчускин остави Рафаел да командва и ми показа какво да направя. Той ме преведе през тясното пространство между двете вътрешни линии, направо под козирката, ограждаща града. Долу беше тъмно и студено.
Спряхме до метално стълбище.
— На края му има асансьор — каза той. — Знаеш ли какво е това?
— Да.
— От гилдията ти дадоха ключ, нали?
Порових в джоба си и извадих неоформено парче метал, което ми беше дал Клаузвиц. С него се отключваше ключалката на училищната врата.
— Това ли е?
— Да. На асансьора има ключалка. Отиди на четвърто ниво, намери някой администратор и попитай дали може да използваш банята.
Макар и да се чувствах глупаво, направих, както ми беше казал. Чух как Малчускин се смее, докато се отдалечаваше към дневната светлина. Намерих лесно асансьора, но вратите не се отвориха, когато завъртях ключа. Почаках. Няколко секунди по-късно те се отвориха рязко и на прага се появиха двама мъже. Те не ми обърнаха никакво внимание и излязоха.