Малчускин се засмя.
— Ще продължим да изкопаваме стари релси.
— Защо?
— Защото оптимумът непрекъснато се мести. Но няма вероятност да достигнем оптимума, а и това, всъщност, е без значение. Добре ще сме навсякъде в радиус от няколко мили от него. Да го кажем така…. ако можехме да подминем оптимума с малко, всички щяхме да се радваме на приятна, дълга почивка.
— Това възможно ли е?
— Предполагам. Погледни на нещата от този ъгъл. Там, където сме сега, земята представлява нещо като плато. За да стигнем дотук, трябваше да минем през множество възвишения. Баща ми се намираше навън точно по това време. Катеренето е трудна работа, затова беше нужно повече време и ние изостанахме от оптимума. Ако някога стигнем до по-ниска местност, ще можем да се спуснем по склона.
— Какви са перспективите за това?
— По-добре попитай гилдията си. Това не е моя грижа.
— Но каква е местността тук?
— Ще ти покажа утре.
Въпреки че не схванах много от казаното от Малчускин, поне едно нещо ми стана ясно и то беше как се измерва времето. Аз бях на възраст шестстотин и петдесет мили; това не означаваше, че градът е изминал същото разстояние от времето, когато се бях родил, но оптимумът беше.
Каквото и да представляваше оптимумът.
На следващия ден Малчускин спази обещанието си. Докато наемните работници бяха в една от обичайните си почивки под плътната сянка на града, двамата с Малчускин тръгнахме към ниско възвишение, което се намираше на известно разстояние от източния му край. Когато се изкачихме по него, можехме да видим почти цялата местност, която обкръжаваше града.
В момента той беше разположен в центъра на широка долина, която на север и на юг граничеше с два сравнително високи хребета. На юг ясно се виждаха следите от железопътните линии, извадени от нас, белязани от четири успоредни редици вдлъбнатини, където преди бяха положени траверсите и техните основи.
На север от града линиите следваха плавната извивка на планинския склон. Тук не беше оживено, въпреки че виждах как една от електрическите вагонетки се движи бавно нагоре по склона с товара си от релси, траверси и придружаващата я бригада. На върха на самия хребет цареше оживление, но от това разстояние не беше възможно да се определи какво точно се случва там.
— Хубава местност е тази — отбеляза Малчускин, но веднага след това се поправи: — От гледна точка на релсаджия.
— Защо?
— Равна е. Можем да се справим с хребетите и долините. Онова, което ме безпокои, е неравният терен: скали, реки и дори гори. Това е едно от предимствата да сме нависоко в момента. Наоколо има много стари скали, които са изгладени от природните стихии. Но не ми говори за реки. Те ме притесняват.
— Какво им е на реките?
— Казах, че не искам да говоря за тях! — Той ме потупа добронамерено по гърба и тръгнахме назад към града. — Реките трябва да се прекосяват. Това означава, че е нужно да се построи мост, освен ако вече има такъв, но това никога не се случва. Налага се да изчакваме, докато мостът бъде завършен, а това води до забавяне. Обикновено Гилдията, която отговаря за полагането на релсите, поема вината за закъсненията. Но такъв е животът. Всички изпитват противоречиви чувства към реките, стане ли въпрос за тях. Единственото нещо, което постоянно не достига в града, е водата и ако се натъкнем на река, ще решим един от проблемите завинаги. Но пак ще трябва да построим мост, а това прави всички раздразнителни.
Наетите работници не бяха особено доволни да ни видят, че се връщаме, но Рафаел ги постегна и скоро работата се поднови. Извадихме и последните релси и това, което ни оставаше да направим, беше да издигнем последния буфер. Той беше от стомана и трябваше да се монтира напречно на крайния участък от линията, като се използваха три от бетонните основи на траверсите. На всяка от четирите линии имаше буфер и всички те бяха разположени така, че ако градът тръгнеше назад, те щяха да го спрат. Буферите не бяха на една линия заради неправилната форма на южната страна на града, но Малчускин ме увери, че осигуряват достатъчно сигурна защита.
— Добре ще е да не се налага да се използват — каза той — но ако градът наистина тръгне, те би трябвало да го спрат. Поне така мисля.
С монтирането на буфера нашата работа приключи.
— Сега какво? — попитах.
Малчускин погледна към слънцето.
— Трябва да преместим постройките. Искаше ми се да прекарам бараката си отвъд хребета, а също и спалните помещения за работниците. Но става късно. Не съм сигурен, че ще успеем да свършим преди да е паднала нощта.