— Можем да го направим утре.
— Точно това си мисля. Така гадните мързеливци ще имат още няколко свободни часа. Това ще им хареса.
Той се обърна към Рафаел, който се посъветва с хората си. Почти никой не се съмняваше какво ще е решението. Рафаел още говореше, а някои вече бяха тръгнали към бараките си.
— Къде отиват?
— В селото си, предполагам — отвърна Малчускин. — То е ей там. — Той посочи на югоизток, отвъд южния хребет на планината. — Но ще се върнат. Работата не им харесва, но в селото ще ги принудят, защото им даваме каквото искат.
— Какво?
— Облагите на цивилизацията — отговори той, като се изсмя цинично. — Тоест, синтетичната храна, от която винаги те присвива стомахът.
— И на тях тази гадост им харесва?
— Не повече, отколкото на теб. Но е по-добре от празен стомах, с какъвто са били голямата част от тях, преди ние да се появим.
— Не бих вършил цялата тази работа заради една каша. Безвкусна е, не засища и…
— Колко пъти на ден се хранеше в града?
— Три.
— И колко от тях със синтетична храна?
— Само два — отговорих.
— Е, благодарение на такива хора като онези бедняци, които се скъсват от работа, ти можеш да си позволиш едно истинско ядене на ден. А от онова, което чувам, работата, която вършат за мен, е най-леката.
— Какво имаш предвид?
— Ще разбереш.
По-късно същата вечер, когато седнахме в бараката му, Малчускин пак заговори на същата тема. Установих, че съвсем не е толкова зле информиран, колкото се опитваше да се представи. Той хвърляше вината изцяло върху системата на гилдиите, както винаги. Отдавна установена практика беше занятията в града да се предават от едно поколение на друго не чрез обучение, а чрез евристични принципи. Един чирак щеше да цени традициите на гилдиите далеч повече, ако узнаваше от първа ръка фактите от битието, на които се основаваха обичаите, отколкото ако беше обучаван на теория. Това означаваше, че аз трябваше сам да открия как мъжете са дошли да работят на железопътните линии, какви други задачи изпълняваха и изобщо всички други неща, които засягаха продължаващото съществуване на града.
— Когато бях чирак — заразказва Малчускин, — строях мостове и изкопавах релси. Работех заедно с Гилдията за тракция и пътувах с хора като баща ти. Самият аз знам как продължава да съществува градът и затова ценя професията си. Разкопавам железопътни линии и отново ги полагам не защото работата ми харесва, а защото знам как трябва да се върши. Бил съм навън с Гилдията за разменна търговия и съм виждал как принуждават местните хора да работят за нас, затова разбирам на какъв натиск са подложени хората, които сега работят под мое ръководство. Всичко е обгърнато в тайнственост и неизвестност… така виждаш нещата сега. Но ще откриеш, че става въпрос за оцеляване и ще разбереш колко рисковано е то.
— Нямам нищо против да работя с теб — казах аз.
— Не това имах предвид. Ти работиш добре с мен. Казвам само, че всички неща, които сигурно те учудват — клетвата, например — си имат замисъл и, ей богу, разумно основание!
— Значи утре работниците ще се върнат.
— Вероятно. И ще се оплакват, и ще започнат да се размотават в мига, в който ти или аз си обърнем гърбовете… но дори това е в реда на нещата. Понякога, обаче, се чудя…
Изчаках го да довърши изречението си, но той не каза нищо повече. За Малчускин не беше типично да се разчувства, не ми приличаше на тъжен човек. Когато седнахме заедно, той мълча дълго време, само аз нарушавах тишината, когато ставах, за да отида навън до тоалетната. Тогава той се протягаше, прозяваше се и ме подиграваше за слабия ми пикочен мехур.
На другия ден Рафаел се върна с повечето мъже, които бяха с нас и преди. Неколцина липсваха, въпреки че бройката беше попълнена от техни заместници. Малчускин ги поздрави, без да показва явна изненада и веднага започна да контролира събарянето на трите временни постройки.
Първо извадиха всичко, което се намираше в тях, и го натрупаха встрани. След това разглобиха самите постройки; не толкова сложна задача, колкото си бях представял, защото те явно бяха конструирани лесно да се демонтират и сглобяват наново. Всяка от стените се прикрепяше към другата с помощта на няколко болта. Дървените подове се разглобяваха на равни части, а покривите бяха захванати с болтове. За демонтирането на всяка стая беше нужен едва час и до обяд приключихме. Много преди това самият Малчускин беше заминал, но се върна по-късно с електрически камион. Направихме кратка почивка, нахранихме се и после натоварихме камиона с всички материали, които можеше да побере и се отправихме към хребета. Малчускин шофираше. Рафаел и още няколко работници се бяха хванали отстрани за камиона.