— А, да. Пристъпи напред.
Приближих се към тях.
— Не те познавам — каза единият. — Сега ли започваш?
— Да… преди около една миля.
— От коя гилдия си?
— Изследователите на бъдещето.
Онзи, който ме беше заговорил, се разсмя.
— Не бих искал да съм на твое място.
— Защо?
— Искам да живея дълго.
— Но пък той е млад — каза другият.
— За какво говорите? — попитах.
— Бил ли си вече в бъдещето?
— Не.
— А бил ли си в миналото?
— Не. Започнах едва преди няколко дни.
Хрумна ми нещо. Въпреки че не можех да видя лицата им в мрака, по звученето на техните гласове се познаваше, че не са много по-големи от мен. Може би на седемстотин мили, не много повече. Но ако това беше така, то определено ги познавам, защото трябваше да са били в училището заедно с мен?
— Как се казваш? — попитах единия от тях.
— Конуел Стърнър. Арбалетист Стърнър за теб.
— Бил ли си в училището?
— Да. Но не те помня. Ама ти тогава си бил хлапе.
— Току-що напуснах училището. Ти не беше там.
Двамата отново се разсмяха и почувствах, че самообладанието ми ме напуска.
— Ние вече сме били в миналото, малкия.
— Какво означава това?
— Означава, че сме мъже.
— Би трябвало да си в леглото. Тук е опасно през нощта.
— Няма никой наоколо — отвърнах аз.
— Сега не. Но докато другите в града спят, ние ги спасяваме от наемниците.
— Какво представляват?
— Наемниците? Туземците? Това са местните бандити, които изскачат от тъмното и нападат млади чираци.
Минах покрай тях. Искаше ми се да бях останал в града и да не бях минавал по този път. И все пак любопитството ми беше възбудено.
— Добре де… какво имате предвид? — попитах.
— Ей там има едни наемници, които не харесват града. Ако не ги следяхме, щяха да повредят камиона. Виждаш ли тези зъбни колела? Щяха да ги откраднат, ако не бяхме тук.
— Но нали точно… наемниците помогнаха да ги монтираме.
— Онези, които работят за нас. Но има и много други.
— Отивай да си лягаш, синко. Остави наемниците на нас.
— Само вие двамата ли сте?
— Аха… само ние и още една десетина от другата страна на хребета. Побързай да си легнеш, синко, и внимавай да не получиш стрела между очите.
Обърнах им гръб и отминах. Кипях от яд и ако бях останал още секунда, със сигурност щях да налетя на някой от двамата. Мразех снизходителното им отношение към мен, но знаех, че съм ги предизвикал. Двама млади мъже, въоръжени с арбалети, не биха оказали никаква съпротива в случай на решителна атака и те също го знаеха, но за да запазят самоуважението си, за тях беше важно да не позволят да се досетя.
Когато прецених, че съм се отдалечил достатъчно, се втурнах да бягам и почти веднага се препънах в една траверса. Отдалечих се от железопътната линия и отново побягнах. Малчускин ме чакаше в бараката и заедно изядохме поредната порция синтетична храна.
6
СЛЕД ОЩЕ ДВА ДЕНА работа с Малчускин дойде време за отпуската ми. През тези дни Малчускин пришпорваше работниците да вършат повече работа от обикновено и напредвахме бързо. Въпреки че полагането на нови релси беше по-тежко от изравянето на стари, оставаше ни малката утеха, че виждаме резултата — непрекъснато удължаващия се железопътен участък. Допълнителната работа включваше изкопаване на основите за бетонните блокове преди да положим траверсите и релсите. Тъй като сега в северната част на града работеха три екипа, които монтираха линиите, а всяка от тях беше горе-долу с една и съща дължина, между бригадите се беше породила конкуренция, която ги стимулираше допълнително. Бях изненадан да видя реакцията на мъжете в тази надпревара и докато работата вървеше, те си разменяха добронамерени шеги.
— Два дни — каза Малчускин точно преди да тръгна за града. — Не повече. Скоро ще започнем преместването и ще имаме нужда от всеки свободен човек.
— При теб ли да се върна?
— Зависи от гилдията ти… но да. През следващите две мили ще си с мен. След това ще те прехвърлят в друга гилдия и ще останеш при тях за три мили.
— При кого ще отида? — попитах.
— Не знам. Гилдията ти ще реши.
Тъй като последната вечер приключихме работа късно, преспах в бараката. Имаше още една причина за това: нямах желание да се връщам в града след падането на мрака и да преминавам през дефилето, охранявано от Пазителите на реда. През деня нямаше и следа от тях, но след като за първи път ги бях срещнал, Малчускин ми обясни, че всяка нощ има охрана, а непосредствено преди операцията по преместването железопътната линия става най-строго охраняваната зона.