Баща ми беше член на една от гилдиите, а аз бях страничен наблюдател на живота му. За мен това беше завладяващо съществуване, подчинено на определена цел, церемониалност и отговорности. Той не споделяше нищо за живота или работата си, но униформата, дистанцираността и честите му отсъствия от града загатваха, че се занимава с изключително важни дела.
След няколко минути пред мен щеше да се отвори вратата към този живот. Това беше чест и поемане на отговорност, и всяко момче, израснало зад стените на строго охраняваното училищно общежитие, очакваше с трепет тази решителна крачка.
Самото училище представляваше малка постройка в най-южната част на града. То беше почти напълно изолирано: лабиринт от коридори, стаи и зали. От него нямаше никакъв достъп до града, освен през една врата, която в повечето случаи беше заключена. Единственото място, където можеше да се спортува, беше малкият гимнастически салон и незначително по размери открито пространство, оградено от високите стени на училищните сгради.
Като всички други деца, и аз скоро след раждането си бях поверен на грижите на училищните администратори и не познавах никакъв друг свят. Дните преминаваха еднообразно, но не бях нещастен. Имах няколко добри приятели, а един от тях — момче на име Гелман Джейз, няколко мили по-голямо от мен — беше станало чирак в една от гилдиите наскоро. Нямах търпение отново да видя Джейз. След като навърши пълнолетие го срещнах само веднъж, когато се върна за кратко в училището, вече възприел леко замисленото изражение на членовете на гилдиите, но не научих нищо от него. Сега, когато и аз щях да стана чирак, предполагах, че ще има много за разказване.
Администраторът се върна в преддверието, където бях останал да чакам.
— Готови са — каза той. — Нали не си забравил какво трябва да направиш?
— Да.
— Късмет.
Усетих, че треперя, а дланите ми бяха влажни. Администраторът, който ме беше взел от училището тази сутрин, ми се усмихна със съчувствие. Мислеше си, че знае какво преживявам, но всъщност разбираше едва половината от мъките ми.
След церемонията за прием в гилдията ми предстояха още изпитания. Баща ми ми беше казал, че е уредил брака ми. Бях приел новината спокойно, защото знаех, че от членовете на гилдиите се очаква да се оженят в ранна възраст, а и вече познавах избраната девойка. Казваше се Виктория Леру и бяхме израснали заедно в училището. Не бях общувал много с нея — в училището нямаше много момичета и те бяха сформирали сплотена група, — но все пак не бяхме напълно непознати. Въпреки това, идеята за брак беше нова за мен и нямах много време да се подготвя психически за нея.
Администраторът хвърли поглед към часовника.
— Добре, Хелуърд. Време е.
Стиснахме си ръцете набързо и той отвори вратата. Влезе в залата, като остави вратата отворена. През нея можех да видя някои членове на гилдиите, заели местата си в партера. Лампите на тавана бяха запалени.
Администраторът направи няколко крачки и се обърна с лице към издигнатата в центъра малка платформа.
— Милорд Навигатор, моля да бъда изслушан.
— Представете се — дочух далечен глас, но от мястото си в преддверието не можех да видя кой говори.
— Вътрешен администратор Брух. По нареждане на главния администратор призовах Хелуърд Ман, който желае да стане чирак в гилдия от първа степен.
— Познавам ви, Брух. Може да въведете чирака.
Брух се обърна към мен и както ме беше научил по-рано, пристъпих напред в залата.
Обърнах се с лице към платформата.
Там, под ярката светлина на прожекторите, на стол с високо облегало седеше възрастен мъж. Носеше черна мантия с бродиран бял кръст на гърдите. От двете му страни стояха по трима мъже, загърнати също в наметала, всяко украсено с шарф в различен цвят. На основното ниво на залата, пред платформата, се бяха събрали няколко други мъже и по-малко жени. Там беше и баща ми.
Всички гледаха към мен и ставах все по-неспокоен. Главата ми беше изпразнена и не можех да си спомня абсолютно нищо от внимателните напътствия на Брух.
В тишината след влизането ми се вгледах право напред към мъжа, който седеше в центъра на платформата. За пръв път виждах Навигатор — да не говорим, че бях и в компанията му. В училището се споменаваше за тези мъже — понякога с уважение, друг път с нотка присмех, но винаги с благоговение пред тяхната легендарност. Фактът, че такъв човек присъства тук, само подчертаваше значимостта на церемонията. Първата ми мисъл беше, че ще имам страхотна история за разказване, но после си спомних, че от този ден нататък нищо вече нямаше да бъде същото.