— Не искаш ли да се омъжиш за мен? — попитах аз.
— Нямам друга алтернатива.
— Благодаря.
Тя се изправи и тръгна гневно към стълбите. Последвах я надолу и вървях зад нея по обратния път към стаята й. Изчаках на прага, наблюдавах я как стои с гръб към мен и гледа през прозореца към тясната алея между постройките.
— Искаш ли да си тръгна? — попитах.
— Не… влез и затвори вратата. Ще направя още чай.
Водата в чайника беше още гореща и завря бързо.
— Не е нужно да се женим — казах аз.
— Ако не си ти, ще е някой друг. — Тя се обърна, взе чашата си със синтетичен чай и седна до мен. — Нямам нищо против теб, Хелуърд. Искам да го знаеш. Независимо дали ни харесва или не, моят и твоят живот се управляват от системата на гилдиите. Не можем да направим нищо, за да го променим.
— Защо не? Системите могат да бъдат променяни.
— Не и тази! Тя е трайно установена. Гилдиите имат пълен контрол над града по причини, които едва ли някога ще науча. Само гилдиите могат да променят системата, а те никога няма да го направят.
— Звучиш много сигурна.
— Сигурна съм — заяви тя. — И то напълно основателно, защото самата система, която управлява живота ми, е контролирана от онова, което става извън града. Тъй като никога няма да участвам в това, никога няма да мога да направя нищо за собствения си живот.
— Но ти би мота… чрез мен.
— Дори ти не искаш да говориш за това.
— Не мога — отвърнах.
— Защо?
— Дори това не мога да ти кажа.
— Тайна на гилдията.
— Ако така предпочиташ — отговорих аз.
— И дори сега, докато седиш тук, ти подкрепяш системата.
— Задължен съм — отвърнах. — Накараха ме да се закълна.
Тогава си спомних: самата клетва беше едно от условията в нея. Сега я наруших и всичко стана толкова естествено, че дори не бях разбрал.
За моя изненада Виктория изобщо не реагира.
— Значи системата на гилдиите действа — отбеляза тя. — В това има логика.
Допих чая си.
— Мисля, че е по-добре да си вървя.
— Сърдиш ли ми се? — попита тя.
— Не. Просто…
— Не си тръгвай. Съжалявам, че избухнах така… вината не е твоя. Току-що каза нещо: чрез теб бих могла да взимам решения за живота си. Какво имаше предвид?
— Не съм сигурен. Но мисля, че като жена на член на гилдия, какъвто ще бъда един ден, ти би имала по-големи шансове.
— За какво?
— Ами… да разбереш чрез мен какъв е смисълът на системата.
— А ти си се заклел да не ми казваш.
— Аз… да.
— Значи членовете на гилдиите от първа степен са помислили за всичко. Системата изисква да се пази тайна.
Тя се облегна назад и затвори очи.
Бях много объркан и ядосан на себе си. От десет дни бях чирак и технически — вече осъден на смърт. Ситуацията беше твърде необичайна, за да я приемам сериозно, но в спомените ми заплахата, написана в клетвата, прозвуча убедително в онзи момент. Объркването възникна, защото Виктория неволно беше намесила емоционалния ангажимент, който бяхме поели един към друг. Разбирах, че има конфликт, но не можех да направя нищо. От живота си в училището познавах коварното чувство на неудовлетвореност, че не ти е позволен достъп до другите части на града. Ако тези граници бъдеха разширени — ако можеше да имаш малък дял в управлението на града, но без правото да предприемаш някакви действия отвъд даден предел — тази неудовлетвореност щеше да продължи да съществува.
Виктория не помръдна, когато излязох от стаята и тръгнах към училището.
Далеч от нея и нейните въпроси и тревоги, аз все повече започвах да се притеснявам за собственото си положение. Ако клетвата наистина беше толкова сериозна, можех да бъда убит, ако някой от членовете на гилдиите да научеше за случилото се. Дали нарушаването на клетвата би могло да има толкова ужасяващи последици?
Щеше ли Виктория да разкаже на някого какво й бях казал? Като обмислих това, първата ми мисъл беше да се върна при нея и да я помоля да мълчи… но това щеше да направи нарушението още по-сериозно, а тя сигурно щеше да се ядоса още повече.