В. Соснов
Препарат „Зет“
В парка, по дължалата на пътя, тук-таме светеха електрически фенери. Чакаха господаря. Щом „Пакардът“ зави към широката палмова алея, железните врати в нейния край безшумно се разтвориха и колата, без да намалява своята скорост, мина зад оградата.
— Ето я, Грон, вилата „Три желания“ — Дилкап слезе от автомобила и държа отворена вратата, докато неговият спътник с мъка промъкна навън своето дебело тяло. — Моля!
Вицепрезидентът на компанията „Нова стомана“ Грон Канис, пристигнал със специална мисия, се огледа наоколо. Нищо не нарушаваше тишината на лятната нощ. Ласкавият ветрец с леки въздишки поклащаше листата на палмите. От няколко прозорци на втория етаж на вилата през спуснатите жалузи се промъкваше светлина.
— Тук няма излишни хора, нали Грего? — обърна се той към своя спътник Грего Дилкап, господар на стоманения концерн.
Тоя отрицателно поклати глава.
— А прислугата?
— Тук няма прислуга, Грон. Само пет юнаци — бивши офицери. Те посрещнаха Арпах и сега се намират на своите постове. Засега ще се оправим и без тях.
Пристигналите се качиха на втория етаж. Нито по стълбата, нито в коридора те срещнаха някого. Никой нямаше и в стаята, в която те влезнаха.
— Къде е вашият доктор? — попита Канис.
— Чака в библиотеката.
Дилкап премести към себе си стоящата върху масата голяма статуетка, която представляваше изправена на задните си крака мечка и произнесе пред микрофона, монтиран в нейната уста:
— Оскар, поканете доктор Арпах в кабинета.
Преминаха не повече от две минути. Вратата на кабинета отново се отвори. Дилкап тръгна да срещне влезлия.
— Моля да се запознаете. Това е Грон Канис — моят приятел професор Арпах.
На лицето на Канис се мярна гримаса: той не обичаше надутите думи. Арпах почтително се поклони.
Канис безгрешно определи, че докторът — дребен, слабичък човек с безцветно лице, безцветни очи и безцветни остатъци коси върху темето — надхвърля шейсетте.
— Радостен съм да се запозная с вас, професоре. Чувал съм за вас — каза той, запалвайки цигара.
Арпах се отпусна в креслото срещу него.
— Господин Канис, аз съм твърде щастлив да ви поздравя — гласът на Арпах се оказа също така безцветен, както неговата външност.
— Смея да се надявам, че вие с цялата своя внимателност ще се отнесете към нашите нужди.
Канис леко кимна, полуутвърдително, полувъпросителио.
— Моля за извинение, професоре, но сега нямам време. С удоволствие ще поговоря с вас за вашите нужди следващия път… А сега не е ли по-добре да преминем направо към работата?
— Аз винаги съм ценил деловитостта, господин Канис — с неуловима ирония, така поне се стори на Канис, произнесе Арпах. — Ще бъда съвсем кратък: заповядайте!
Той извади от джоба на палтото ои тънка, сребриста епруветка и я постави върху масата.
— Какво е това?
— Откритият от мен препарат.
Лицето на Канис прие скучаещо изражение.
— Ние имаме повече, отколкото трябва, най-различни препарати — и изцеляващи, и заразяващи. Не мисля, че още един би могъл да ни потрябва.
Арпах се усмихна:
— Не бива да бързате с изводите, господин Канис. Този необикновен препарат ще ви заинтересува!
Канис въпросително повдигна вежди.
Вместо отговор Арпах се премести с креслото си към него и попита:
— Войната не е много желана нали, господин Канис?
— Това ми е известно.
— Това знаят всички, господин Канис. Но само аз, единствен аз зная как може да се преодолее нежеланието да се воюва и на белите, и на жълтите, и на черните — въобще на войниците от всички страни и нации.
— По какъв начин?
— Този препарат — аз го нарекох препарат „Зет“ — е концентрирана война. — Арпах стана и с тържествен жест показа епруветката.
„Той е луд“ — помисли Канис.
— Вие навярно ме считате за луд? — като че отгатнал неговите мисли, продължи Арпах. — Господин Канис, аз работих десет години над създаването на препарата и сега, когато резултатът надхвърли всички мои надежди, моят ум е бистър като никога.
— Професоре, ще дадете ли по-подробно обяснение? — попита Канис.
Арпах седна в креслото и взе цигара от стоящата върху масата кутия.
— Ние не можем още да говорим, защото сме слаби за това. Но ние виждаме, че има сили, които са готови да ни помогнат. Обаче само атомно оръжие не е достатъчно. Трябват войници — пехотинци, артилеристи, танкисти, които с бой ще преминат големи пространства — той дълбоко се замисли и продължи: — Сега такива хора ние нямаме. Пропагандата отрови съзнанието на хората. Никой не иска война. Вземете даже нашите войници. Те забравиха за своето призвание — да изтребват и покоряват! Те все по-често и по-често открито изказват недостойни мисли за това, че войната ще им донесе смърт, ще превърне къщата им в развалини, ще направи жените им вдовици.