След минута мълчание Канис се наклони към Арпах:
— Остана неизяснен само един въпрос, професоре. При какви условия вие ще се съгласите да ми предадете рецептата?
Арпах стана.
— Господин Канис, няма ли да възразите, ако към този въпрос се върнем по-късно, след проверката. През останалата част от годините, които бог ми е определил, аз искам да работя в необходимите условия.
— Обещавам ви, че ако този препарат действува така, както говорите вие, то вие ще имате лаборатория, на която ще завижда всяка академия в света.
— Благодаря, господин Канис. Аз мисля, че ние ще се разберем.
— И още един въпрос. Вие не сте работили толкова дълго над препарата сам, без помощници. Кои са те? Доколко можем да им вярваме? Много ли знаят те? Добре ли се пазят вашите записки?
— Аз разбирам вашето безпокойство, но то е излишно. Аз имам само един помощник — мой племенник. Аз го възпитавам още от дете. Но и той нищо не знае, тъй като резултатите съм извеждал винаги сам. С огорчение трябва да отбележа, че лабораторията въобще малко го интересува. Той е поет и ако се съди по отзивите на пресата — способен. Що се отнася до моите лаборанти — те са само технически помощници.
— А вашите записки? В наше време не бива сляпо да се доверяваме на касите.
— Каси нямам, господин Канис, аз всичко държа тука — Арпах се чукна с пръсти по челото.
— Но ако вие изведнъж забравите нещо? — попита Канис „Или предадете богу дух“ — мислено продължи той.
Арпах се засмя:
— Да забравя аз? Аз, който със собствените си ръце направих хиляди експерименти? Това е невъзможно! А сега, ако ние вече сме се уговорили по всичко, разрешете да ви пожелая и на двамата лека нощ. Аз не съм свикнал да стоя буден тогава, когато хората трябва да спят. — И той церемонно започна да се кланя.
Когато вратата се затвори, Канис напълни чашите и чукайки се с Дилкап, произнесе:
— Потресаващо! Но аз искам сам да видя действието на препарата. Вие, струва ми се, преди няколко дни ми се оплаквахте, че в един от вашите заводи отново е започнала стачка…
В четвъртък сутринта, Руто Арпах, племенникът на професора, след като изпи кафето ои, се отправи към града.
— Когато вуйчо дойде, кажете му, че трябваше да ида в редакцията — каза той на икономката.
Строен, със светли коси и сини очи, с нежна руменина на бузите, той знаеше, че в него често се заглеждат случайно срещнатите момичета. Юношата влезе в модерна книжарница. С весела усмивка той каза няколко комплименти на хубавата продавачка. След няколко минути Руто излезе от книжарницата с малка лъскава книжка в ръка.
Хубавата продавачка, след като видя, че в магазина няма купувачи, влезе в канторката зад щанда и набра петцифрен телефонен номер.
— Инел? Здравей! Какво ново има? Да, дойде. Той помоли да ти кажа, че баба му продължава да взема от праховете. В петък тя иска да стане, за да изпробва силите си. Руто смята, че децата трябва да сменят пътя на разходката си за този ден, за да не се срещнат случайно с баба му, ти знаеш колко им е сърдита тя… Да, да! Довечера ще дойда да потанцуваме. Непременно!
След един час невинното съобщение за лошото здраве на бабата беше предадено на профсъюзната организация на металургическия завод „Дилкап“ и „Дилкап-син“.
В петък двеста души от специалния отряд на заводската полиция, който се намираше под личното командуване на инспектора на цялата полиция на фирмата, бяха докарани с автомобили в Крикетол и разположени в парка, по алеята, по която трябваше да мине демонстрацията на стачкуващите работници, от завода към дома на губернатора. Отрядът беше известен със своите погроми над демократическите организации и с жестоките си разправи с работниците-демонстранти. Полицейските, легнали по групи на тревата, лениво обсъждаха предстоящата работа.
Зейболо, четиридесетгодишен сержант, с атлетическо телосложение и стъклени очи, лежеше под храстите със своите приятели Крандес и Шпейлер и се сърдеше:
— Да ги вземат дяволите нашите началници, дано по-скоро дадат да хапнем.
— Да беше отишъл при лейтенанта — предложи дългият Крандес.
Зейболо отиде към павильона, където бяха седнали инспекторът и капитанът. Той видя как от завоя на алеята към дома дойде голям лъскав автомобил, от който слязоха няколко души.
Сержантът застана на почтително разстояние, разглеждайки машината и дошлите с нея хора, които влязоха в помещението. Скоро инспекторът се показа на вратата и извика дежурния.
Четвърт час по-късно изгладнелите полицейски се строиха по отделения, за да получат закуската. На всеки от тях дадоха и по едно алуминиево канче с ракия.