Онези спомени не бяха никак приятни, но последният му въпрос бе свързан с тях и затова тя бе принудена да му отговори.
— Точно през онази седмица един от селяните бе пребил жена си до смърт. Всички смятаха, че тя сигурно си го е заслужавала и че смъртта й никак не е важна. Единствената грижа на всички беше кой сега ще му приготвя вечерята. Тя била мъртва и толкова, но на бедния човек се налагало сам да си готви.
— Селяните не приличат на нас и имат друга представа за живота — изтъкна Улфрик. — Нещата, които са важни за тях, не са съществени за нас двамата.
— Може би, но аз бях толкова ужасена от тази бездушна и жестока реакция, че се заклех никога да не се омъжвам. Не знаех за годежа, нито за решението, което вече е било взето вместо мен. И тъкмо в този момент се появяваш ти и ми заявяваш, че ще бъдеш мой съпруг.
— Наистина, това обяснява първоначалния ти гняв. Не знаех, че не са ти съобщили за нашия годеж. Аз бях осведомен и предположих, че ти също си наясно.
— Баща ми все още оплакваше смъртта на майка ми и дори не си е и помислял да обсъди тези неща с мен. Минаха още две години, преди да го направи и още две, преди да узная кой си бил ти. През онзи ден ти беше само един непознат, нахлул в света, към който не принадлежиш и в който никой не те е канил. И това напълно непознато момче ми заявява, че един ден ще се ожени за мен, убива моя сокол и ми причинява толкова…
Тя не довърши, не можеше. Сълзите й напираха и едва се сдържаше пак да не се разплаче. Мразеше се за слабостта си и затова, че и сега, както тогава, имаше толкова малко контрол над чувствата си.
— Причинил съм ти толкова… какво?
Не биваше да я пита точно сега. Спомените я душаха и не можеше да ги сдържа повече.
— Болка! Цели три месеца живях в ужас, че завинаги ще остана саката!
— Саката?
— Когато ме блъсна, ти не си направи труда да видиш резултата. Просто си тръгна.
— Какъв резултат?
— Счупих крака си. Сама наместих костта. Не помня как съм го направила, но явно ужасът, че ще остана саката е замъглил съзнанието ми и не съм разбирала какво правя. Не можех да плача… нито да крещя, дори един стон не можех да си позволя…
Той мигом я дръпна към себе си и силно я стисна в прегръдките си. Лицето му бе пребледняло. Видя го, преди да зарови глава на гърдите му.
— Господи — пресипнало прошепна младият мъж, — нищо чудно, че си ме мразила толкова. Но през онзи ден аз нямах друг избор, Милисънт. Това бе единственият начин, за да те отстраня от себе си. Направих го, за да не те нараня, а не за да ти причиня болка и страдание!
— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че едно малко дете е било заплаха за теб? И че си нямал друг избор? Може и да съм била полудяла от мъка и да не съм осъзнавала какво правя, но ти още тогава беше голям, Улфрик, голям и силен. Как така не съм ти оставила друга възможност, освен да ме блъснеш толкова жестоко?
— Искаш ли да видиш белезите, които зъбите ти оставиха от вътрешната страна на бедрото ми? Захапала си ме толкова силно, че следите още личат. Удари ме в слабините и ми причини такава жестока болка, че всичко пред погледа ми се замъгли. Освен това твоят сокол бе откъснал парче кожа от ръката ми. Искаш ли да видиш и този белег? Не можех да използвам наранената си ръка, за да те възпра. Ти ме свали на колене с удара, който ми нанесе. Издра лицето ми с ноктите си. Да, с цялото си същество исках да се отърва от теб. Ти не ми остави друг избор. Но вместо да те ударя, за да те накарам да спреш, което щеше да бъде най-бързият начин да сложа край на всичко, аз се опитах да не те наранявам и затова те отблъснах по-далеч от себе си. Господи, съжалявам, че вместо да ти спестя болката, съм ти причинил много по-голяма.
Милисънт не каза нищо. Опитваше се да проумее всичко, което той току-що й бе казал, да си представи ситуацията от негова гледна точка, да го сравни с онова, което вече бе научила за него, и… накрая разбра, без никакво съмнение, че той й бе казал истината. Не бе възнамерявал да я нарани. Случилото се не бе нищо друго, освен лошо стечение на обстоятелствата, ужасна злополука, но случайна и нежелана от никого.
Улфрик продължаваше да я притиска толкова силно, че тя едва успяваше да си поеме дъх, камо ли да говори. В този миг той бе много по-разстроен от нея. Странно, но единственото й желание бе да го успокои и утеши. Наистина се чувстваше глупаво, но…
— И аз съм направила всичко това? — попита накрая тя.
— Точно така.
— Направо не е за вярване.