— Не още.
— Може би днес ще ти каже.
— Мислиш ли?
— Аз ли? — изсумтя Джоун. — Какво знам аз, след като толкова рядко се оказвам права?
Сестра й се засмя, прегърна я, после грабна лъка и колчана със стрелите и изхвърча от стаята.
— Почакай! — извика Джоун след нея. — Забрави си наметката. Ако случайно не си забелязала, навън все още е зима! — Но Милисънт не се върна и Джоун поклати усмихнато глава. — Съмнявам се, че той ще те остави да замръзнеш — рече на себе си.
Милисънт от години не се бе чувствала толкова въодушевена и… щастлива. Да, щастлива. То бе изписано на лицето й. Не можеше да го скрие. А мъжът до нея също не спираше да се усмихва, сякаш знаеше, че именно той е виновникът за радостта и вълнението й — и наистина бе така. Невероятно, нали?
Когато миналия месец той изненадващо се появи в Дънбър, за да я отведе завинаги със себе си, Милисънт смяташе, че е дошъл и краят на света. Никога вече нищо нямаше да бъде както трябва за нея, освен ако по някакъв начин не успееше да избегне брака с Улфрик де Торп. Сега бе омъжена и му принадлежеше телом и духом и внезапно откри, че не вижда нищо лошо в това. Тъкмо обратното. Тя беше щастлива! Беше очарована да бъде с него! Той правеше всичко възможно, за да й достави удоволствие и наистина го постигаше — при това по най-различни начини.
Дали това означаваше, че я обича? Подобно на Джоун, и тя бе склонна да мисли така. Но искаше да го чуе от него, за да бъде сигурна. Ами ако наистина й го каже? Трябваше ли да излъже и да му отвърне със същото, за да го направи щастлив?
Както Джоун бе изтъкнала, неговата любов й бе нужна, за да й осигури свободата, за която толкова жадуваше. Днешният ден бе неоспоримо доказателство за това. Но собствените й чувства… Тя беше щастлива — не можеше да го отрече. Беше доволна да е с него в този миг. Дали това би било достатъчно за него? Или щеше да поиска любовта й в замяна? Би ли имало значение за него, дали го обича след като се разбираха така чудесно, както в настоящия миг?
Тя се движеше пред него сред гората. Бяха оставили конете си в началото й, привързани за едно дърво. Милисънт се боеше, че поради високия си ръст Улфрик ще подплаши дивеча, но той я изненада. Почти не долавяше стъпките му зад себе си. Тогава чу свистенето на стрела.
Извърна се и го видя да сваля лъка си. Погледна в посоката, в която гледаше и той, и видя един гълъб на земята. Лицето й засия и тя се запита дали го бе застрелял още във въздуха. Изтича напред, за да прибере птицата.
— Можеш ли да го оскубеш? — попита, понеже гълъбът бе едър и тлъст. — Ще бъде много вкусен, ако го опечем сега.
— Аз ли? — Съпругът й погледна към гълъба и се засмя, което бе достатъчен отговор. — Ами ти? Умееш ли да скубеш птици?
— Никога не съм го правила. Винаги съм носила улова си вкъщи и съм го оставяла в кухнята.
Той кимна, пъхна птицата в ловната си торба и я привърза към колана си.
— Ако пак ти се прииска да си хапнеш по време на лов, следващия път ще трябва да водим с нас някоя от кухненските помощнички. Съгласен съм, че идеята за вкусна печена птица край буен огън е много примамлива в момента.
Следващият път…
Тя бе толкова доволна да разбере, че ще има и следващ път, че изпита желание да го целуне. За миг застина и впи поглед в него. Внезапно осъзна, че нищо не може да й попречи да го стори. И наистина го направи.
Реакцията му бе мигновена — той я привлече в прегръдките си, приемайки с радост и жар целувката й. Торбата падна на земята и лъкът я последва. След малко Улфрик се отдръпна и се взря в лицето й, а очите му бяха пълни с толкова нежност. Не по-малко нежна бе и дланта, която погали бузата й.
— Ти ме обичаш? — смаяно прошепна младата жена.
— Доста време ти трябваше да го разбереш, нали?
— Да — леко се изчерви тя. — Умът ми бе зает с други неща.
Той кимна и се усмихна.
— Да се надяваме, че нищо повече няма да те безпокои и отсега нататък мислите ти ще бъдат заети само с неща, като… тези.
Улфрик отново я целуна. Носът му бе студен, но ръцете му бяха топли, а устните — горещи. Макар да бе малко поизмръзнала, усети, че бързо се затопля. Дори си представи, че ако двамата продължат, много скоро от тях ще се вдигне пара.
Тя чу удара — едно силно тупване — после почувства как Улфрик се накланя към нея, сякаш загубил опора. Той падна, повличайки я със себе си и я затисна с тежестта си. Милисънт не можеше да помръдне и едва успя да си поеме дъх под отпуснатото му тяло.
Внезапно осъзна, че той бе напълно неподвижен. В също то време видя струйката топла кръв да се стича надолу по врата му.
От гърлото й се надигна писък, когато някой рязко го отдръпна от нея. Милисънт скочи на крака, преди викът да излезе от устните й. Втренчи се с ужас в Улфрик — кървящ и смъртно бледен, какъвто никога не го бе виждала, и… той не дишаше. После погледна към мъжа, стискащ китката й с желязната си хватка. В другата си ръка държеше голям и дебел клон, с който явно бе ударил Улфрик.