— Господи, да не би да си полудял? — ахна ужасено младата жена.
— Не — отвърна мъжът и устните му се изкривиха в усмивка. — Просто съм късметлия. — Тя все още го гледаше неразбиращо, но бавно проумя, когато той добави: — Хайде ела, лейди. Нашата среща доста позакъсня.
Глава 51
Милисънт не успя да види накъде я отвеждат. Сълзите замъгляваха погледа й, а ръцете й бяха завързани на гърба и тя не можеше да ги избърше. Когато пред очите й се проясни, установи, че се намира в някаква колиба с покрив от тръстика.
Можеше да е в селото, близо до него или някъде сред гората — Милисънт не бе сигурна. Някаква възрастна двойка живееше в нея. Жената, жестоко бита, лежеше полумъртва в единия ъгъл. Старецът седеше до нея на покрития с тръстика под — по него нямаше белези от побой, но изглеждаше уплашен до смърт.
От случайно дочута забележка Милисънт разбра, че са нахлули в дома му със сила, бяха пребили жена му, за да го принудят да изпълнява желанията им и да се преструва, че няма нищо нередно, ако някой надникнеше вътре.
Колибата не бе голяма — състоеше се само от една стая — и вътре бе доста тясно. Освен мъжа, който я доведе, имаше още двама и една жена — онази същата, за която Милисънт бе решила, че има нещо с Улфрик.
Именно нейния глас чу първо, когато грубо я натикаха в помещението.
— Най-после! Сега мога ли да се върна в Лондон? И без това имаше много малка полза от мен тук, след като онзи благородник ме заподозря.
— Подценяваш се, Нел. Имаш и други таланти, не само отровителството — обади се мъжът зад гърба на Милисънт.
— Да, Елъри, но ти не пожела да се възползваш от тях — обидено подсмъркна жената.
— Обаче Алджър и Кътред ги оцениха по достойнство — ухили се Елъри. — Благодарение на теб прекараха приятно, докато чакаха.
— Така е — потвърди седналият до масата мъж и се опита да привлече Нел в скута си, но тя го шляпна през ръката.
— Да — продължи водачът им, — вече можеш да си тръгнеш. Но внимавай никой да не те види.
— Изобщо не искам отново да привлека вниманието на онзи лорд. Имах си такова добро прикритие в селото, но щом господарят започна да ме разпитва, всичко отиде по дяволите. Имах късмет, че си спасих кожата. Изглежда всички тук са много бдителни и подозрителни.
— Но това не им помогна особено — самодоволно заяви Елъри. — Изгубиха скъпоценното си съкровище и сега то е в наши ръце.
— Търпението ни бе възнаградено — рече другият мъж.
— Ти каза, че така ще стане, и както обикновено излезе прав.
— И бдителността — добави другият и додаде: — Къде я намери? Пак ли бе излязла на лов? — последният въпрос бе придружен с доволно хихикане.
— Точно така.
Разнесе се смаяно подсвирване.
— Аз си мислех, че не е толкова глупава.
— Този път не беше сама — поправи го Елъри.
— А, значи не е толкова глупава… само достатъчно да се хване, така ли? — засмя се мъжът.
— Правилно — съгласи се Елъри. — Очаквах, че ще предприеме някое друго пътуване, като последното. След като е успяла да избяга веднъж, щеше да го направи отново и затова продължих да наблюдавам портите на замъка. Открих ги по време на обичайната ми обиколка.
Никой не попита какво е станало с придружителя й, изглежда всички бяха сигурни, че Елъри се е погрижил за него и човекът вече е мъртъв.
Сълзите отново потекоха от очите й. Нима Улфрик бе мъртъв? Само ако бе имала време да разбере! Но сега се страхуваше от най-лошото. Не успя да види дали диша. Беше толкова бледен… смъртно бледен.
Дори мисълта за това я убиваше. Едва ли горкият Улфрик щеше да преживее страшния удар, който Елъри му бе нанесъл. И как можа толкова късно да осъзнае, че го обича. Той не я бе помолил да му го каже, но, Господи, как й се искаше да го бе сторила, а той да го бе чул, преди да… Сълзите се стичаха по страните й и попиваха в парцала, затъкнат в устата й.
— Ако се опиташ да викаш, ще пострадаш много лошо — може дори да отрежа езика ти. Предпочитам да не го правя и да чуя гласа ти, но тихичко. Разбрахме ли се?
Елъри шепнеше с мек глас в ухото й, докато вадеше парцала от устата й. По време на разговора с хората си, бе развързал въжето, омотано около китките й. Вратата на колибата бе залостена, а и те бяха толкова много, че сигурно се чувстваха в безопасност.
Пленницата не отговори, надявайки се, че това ще бъде достатъчно за него. Ако вярваше, че ще има полза да се развика, веднага щеше да го направи, въпреки заплахите му. Ала не виждаше смисъл да му казва каквото и да било.