— А какво ще стане с парите ни? — сърдито изръмжа единият от мъжете. — Цял месец се трепем за тази работа. Нима всичките ни усилия ще се окажат напразни?
Елъри го изгледа с отвращение.
— Стига си хленчил, Кътред. Ще ти платя от джоба си. Нямам нужда повече от теб, така че можеш да се връщаш в Лондон. Вземи Нел със себе си, както и тялото на лорда. Отърви се от него някъде но пътя.
Думите му изглежда поуспокоиха мъжете, а Нел вече се бе запътила към вратата. Единият от мъжете повдигна Де Рогтън за краката и го измъкна навън.
Другият изгледа недоброжелателно Милисънт.
— Мога ли да я фрасна поне веднъж заради това, което ми стори? — обърна се той към Елъри.
— Не, не искам да има кръв по нея, освен тази, която аз ще й пусна. Върви и ти. Ще довърша тук и ще се срещнем в Лондон. Не се страхувай, тя ще си плати за твоите рани.
Това изглежда задоволи мъжа, понеже не след дълго вратата се затвори зад него и Елъри се извърна към Милисънт. Старият човек се бе сгушил в жена си, бе скрил лицето си на гърдите й и трепереше от страх. Беше съвсем ясно, че очаква всеки миг да умре. Но очевидно Елъри го смяташе за твърде маловажен и изобщо не поглеждаше към него. Погледът му бе впит в Милисънт и не се откъсваше от лицето й.
Кръвта се смръзна във вените й, дъхът заседна в гърло то й. Единствената й надежда бе да се опита да се разбере с него. Но човек не би могъл да се разбере с човек без съвест, с мъж, на когото плащаха, за да убива, и който го вършеше съвсем хладнокръвно. В тези студени очи, които се взираха в нея сега, нямаше никаква следа от човешко чувство… Не, за нея нямаше никаква надежда.
Глава 53
Тишината, която се проточи, опъна нервите й до скъсване. Елъри стоеше до вратата, взирайки се в нещо. Милисънт реши, че щом се раздвижи, тя ще изкрещи. Ако не помръдне скоро, пак ще се разкрещи. Беше толкова напрегната, че така или иначе щеше да изкрещи…
— Доста дълго чаках за това.
Тонът му бе изпълнен със задоволство. Сякаш почти изпитваше облекчение, че най-после ще сложи край на всичко това. Почти.
— Нима толкова ти харесва да убиваш? — попита Милисънт.
— Да убивам? — Мъжът изглеждаше леко изненадан. — Не, досега можех да те убия много пъти. Вместо това, аз те оставих жива.
— Защо?
— Как защо, милейди? Първо искам да вкуся от сладостта ти. Това е единствената причина, поради която си още жива.
Милисънт почувства как й прилошава. Това „първо“ означаваше, че той щеше да я убие, след като я изнасили. Но мъжът, който бе поръчал смъртта й, току-що бе извлечен за краката от колибата. Мъртъв. Нима не се сещаше за това?
— Аз сама бих убила онова измамно копеле и съм ти благодарна, че го направи. Няма да кажа на никого за смъртта му. Защо тогава трябва да умра?
— Хм, да, ще трябва да си помисля по този въпрос. Моята гордост е, че винаги довършвам започната работа, а бях нает да те убия. Разбира се, след като Де Рогтън не може вече да ми плати… Да, ще трябва да си помисля, но засега няма защо да бързаме. От доста време си мисля само за теб и все ми се струва, че само едно вкусване май няма да ми е достатъчно…
Последните му думи биха могли да събудят надеждите й, ако мисълта този мъж да я докосва не бе по-ужасна от смъртта. Милисънт предпочиташе просто да я убие. Той наистина бе красив мъж, но след Улфрик и неговите нежни ласки тя не можеше да понесе мисълта, че някой друг ще я докосва, особено този хладнокръвен убиец.
Мъжът направи една крачка към нея. Тя не изкрещя. Беше го накарала да говори и искаше да продължат разговора. Не за да отложи неизбежното, но за да се опита да открие нещо, което би променило намеренията му. Не знаеше какво би могло да е то — дума или някоя фраза — нямаше никаква представа. Но трябваше поне да опита.
— Твоят човек каза, че съм го ранила. Как и кога е станало?
Елъри разтри рамото си и се усмихна. Когато се усмихваше, бе трудно да се повярва, че е убиец.
— Ти рани всички ни със стрелите си. Нима не си спомняш?
— О, тогава ли…
Той се ухили.
— Или изобщо не умееш да си служиш с лъка, или си отличен стрелец. Склонен съм да вярвам в последното, но защо тогава само ни рани, вместо да ни убиеш? Това бе доста глупаво от твоя страна.
Много по-глупаво, отколкото някога бе допускала.
— Помислих, че може да сте от стражата на Шефърд.
— А, в такъв случай трябва да съм ти благодарен. Ние не очаквахме да ни нападнеш и не бяхме подготвени. Някои си заслужават раните.
— Искаш да ме накажеш заради това ли? — възмутено попита тя.
— Не, раните зарастват, но мъртвите тела — не се съживяват. Наистина съм благодарен за глупостта ти.