Нима това бе струната, която трябваше да дръпне? Милисънт се вкопчи с две ръце в неочакваната възможност.
— Щом си ми благодарен, върни ми услугата. Остави ме да си ида.
Той се засмя, погубвайки и малката искрица надежда.
— Вече ти се отплатих. Все още си жива, нали?
— Истината е, че предпочитам да не бях — горчиво от върна младата жена. — Ти уби съпруга ми! Аз нямам причина да продължавам да живея, така че свършвай по-бързо с мен.
Мъжът протегна ръка и прокара пръст по студената й буза. Устните му отново се извиха в усмивка — явно малката й страстна реч не го бе впечатлила.
— Искам да почувствам плътта ти, лейди. Съблечи дрехите си.
Тя отблъсна решително ръката му.
— Не!
Елъри сви рамене и отново измъкна кинжала от ботуша си.
— Така да бъде. Няма значение как ще те имам. Важното е да си моя.
Трябваше да отстъпи, когато още имаше възможност. Той бе твърде близо и бе прекалено бърз. За миг върхът на острието се притисна до гърлото й, а устните му смазаха нейните, заглушавайки писъка й. Тя се опита да се притисне към металното острие, но кинжалът не се бе озовал там, за да я нарани, а за да разреже туниката й.
Платът се раздра под острието. Звукът прозвуча като погребален звън в ушите й. Милисънт почти не чу драскането, което последва.
Но той го чу, пусна я и се загледа във вратата. Тогава и тя го чу съвсем ясно — сякаш животно драскаше по дървото…
Вратата се отвори с такава сила, че за малко не събори колибата, когато се удари в стената. Вълкът връхлетя вътре, преди мъжа, който изпълваше рамката. Звярът подуши страха в стаята и светкавично реагира. Оголи дългите си остри зъби, изръмжа и се приготви за скок.
— Заповядай му да се укроти, Мили! — извика Улфрик от вратата. — Искам го за себе си.
— Гроулс!
Вълкът приближи към нея, скимтейки радостно, но зъбите му все още бяха застрашително оголени. Инстинктът му да убива се бе събудил и сега бе трудно да бъде овладян.
Улфрик не бе облечен подходящо за двубой. Беше взел меча си и Гроулс, за да открие следите й, но нищо повече. Дори не бе превързал раната на главата си. Кръвта се стичаше по врата му и попиваше в туниката. Но, о, Господи, какво щастие! Той беше жив!
Елъри очевидно не бе доволен от нахлуването, но изглежда го приемаше като малко неудобство, с което много бързо щеше да се справи. Хвърли кинжала си, но не се изненада, когато Улфрик ловко го избягна. После измъкна меча си. Улфрик вече го очакваше със своя в ръка.
— Значи отново се срещнахме, милорд — нехайно заяви Елъри, сякаш се бяха срещнали на чаша бира в кръчмата.
— Да, но за последен път.
— Напълно съм съгласен — ухили се Елъри. — Ще се възползвам от предимството да се бия в тази тясна стая, докато ти си свикнал да се сражаваш на бойното поле.
— Възползвай се — отвърна Улфрик, — макар че те предупреждавам, че единственото ти предимство е времето, което ми е нужно, за да те достигна.
С тези думи той се хвърли напред и мечовете им се кръстосаха. Звънът на оръжията накара Улфрик да потръпне. Милисънт разбра, че раната в главата му причинява остра болка и именно това бе предимството на Елъри, както и дебелата кожена броня, която разбойникът носеше.
Двамата мъже бяха еднакви на ръст и равностойни по сила… поне така си помисли Милисънт. Тя бе забравила двубоя, който бе наблюдавала между Улфрик и брат му в двора на замъка. Тогава бе видяла, че воинските му умения са изключителни и почти ненадминати. Улфрик веднага го доказа, а сега и Елъри го разбираше с всеки изминал миг.
Оказа се, че убиецът все пак бе способен на някакви чувства — изпитваше страх като този, който я изпълвате и от който навярно бе обхванат съпругът й, идвайки в съзнание и откривайки, че е изчезнала. Очевидно и Елъри най-сетне бе обзет от същият ужас, тъй като противникът му ловко отбиваше всеки удар и ожесточено нападаше. Елъри отпадаше все повече и повече — мечът на Улфрик го бе пронизал на няколко места — кръвта се стичаше по ръката му и отслабваше хватката му. Бдителността му изневери за миг и той видя как мечът се насочи към него. Разбра, че този път няма да успее да го спре…
Глава 54
Оказа се, че колибата не е чак толкова далеч. Тя не бе много навътре в гората, а достатъчно близо, за да се вижда от селото. С течение на годините дивите храсти бяха избуяли и сега я скриваха от любопитни погледи. Именно заради това Елъри я бе избрал за свое убежище, понеже можеше незабелязано да идва и да си отива.
Улфрик отнесе възрастната жена в селото при дъщеря й, която щеше да се погрижи за нея. Обратният път към замъка им отне повече време. Заради силните болки в главата Улфрик не можеше да язди, затова двамата с Милисънт тръгнаха пеша, хванати ръка за ръка. И доста често спираха, за да се прегърнат.