Милисънт все още не можеше да повярва, че и двамата са живи. Тя отново и отново даваше израз на радостта си. Съпругът й изглежда нямаше нищо против.
Щом пристигнаха в замъка, тя веднага изпрати да по викат Джоун, сетне нареди да донесат топла вода и превръзки, а накрая постави двама яки стражи в подножието на стълбата, за да бъде сигурна, че лечителят и пиявиците му няма да приближат до спалнята на съпруга й.
Младата жена много се измъчваше, че може да стори толкова малко за него — внимателно съблече туниката му, настани го в едно кресло до огъня, наля му чаша вино и почисти косата му от засъхналата кръв.
Скоро спалнята им се изпълни с посетители. Първо дойдоха разтревожените родители на Улфрик. Последва ги брат му и още десетина от хората му, които искаха да се уверят, че всичко с него ще бъде наред. Лейди Ан не оста на дълго, понеже не можеше да гледа кръв. Гай крачеше неспокойно наоколо, докато Улфрик му разказваше какво се бе случило.
Самата Милисънт отчаяно кършеше ръце, заради болката, която пронизваше Улфрик при всеки бод на иглата на Джоун, заета със зашиването на раната му. Тя постоянно напомняше на сестра си да бъде много внимателна и нетърпеливо я питаше дали съпругът й ще се оправи.
Накрая поведението й толкова дотегна на Джоун, че тя спря да шие, посочи с пръст вратата и заповеднически процеди:
— Излез оттук!
Оскърбената Милисънт излезе, но след миг отново се върна и продължи да досажда на сестра си. Всяко потреперване на Улфрик я караше да полудява от страх и тревога. Накрая коленичи пред съпруга си, сложи глава на гърдите му и го прегърна. Това бе единственото, което можеше да я успокои в момента.
Така ги завари и Найджъл, когато влезе в спалнята, за да види зет си — Улфрик бе подпрял бузата си върху главата на Милисънт. Джоун вдигна очи нагоре, когато баща й я изгледа въпросително. Милисънт не го бе чула да влиза и не подозираше, че той наблюдава внимателно работата на Джоун.
— Аз със сигурност бих направил по-гладък шев… ако въобще можех да шия при всичката тази засъхнала кръв — сериозно заяви лорд Найджъл.
Джоун остана с отворена уста и слисано се втренчи в баща си. Всъщност не бе повярвала на Милисънт, че баща им наистина шие, но сега…
— Струва ми се, че ще ми прилошее! — проплака Милисънт, като чу коментара за засъхналата кръв.
— На мен също… — обади се Улфрик.
Това накара Милисънт да настръхне.
— Виждаш ли какво направи с приказките си? Престани веднага! — извърна се тя към баща си.
— По-скоро му помагам да забрави за болката — ухили се Найджъл, отдръпна се и застана до Гай.
Двамата бащи се усмихнаха един на друг и като стрелкаха с доволни погледи децата си, си зашепнаха, но толкова тихо, че се чуваха само неясни откъслеци като: „…знаех си аз“, „толкова са твърдоглави…“ и „…беше само въпрос на време, нали?“
Най-после Джоун свърши и превърза раната. Улфрик се облече, но отказа да си легне по средата на деня заради някакви си два-три бода. Все пак се съгласи да седне в леглото, ако Милисънт се присъедини към него. Тя отпрати всички, залости вратата и се сгуши до съпруга си — главата й почиваше на рамото му, а ръцете й обвиваха кръста му.
Не искаше да говори за случилото се, въпреки че Улфрик все още не знаеше цялата истина. Той бе разказал на баща си за премеждието, но разказът му не включваше Уолтър де Рогтън, понеже трупът на убития благородник бе извлечен от колибата, преди появата на Улфрик.
Имаше време и по-късно, когато той се почувства по-добре, щеше да му разкаже всичко. Милисънт не се съмняваше, че съпругът й ще се съгласи с нея и ще спести на майка си историята за един стар неин обожател, който едва не бе съсипал живота им с ревността и болните си амбиции.
— Казах ли ти колко много те обичам? — попита Милисънт, след като изминаха няколко мига на блажена тишина.
Тя вече се бе успокоила напълно. В стаята бе топло и приятно и Милисънт си мислеше дали да не донесе вечерята в леглото му. Макар той да не смяташе, че се нуждае от почивка, тя не бе съгласна с него. Освен това бе сигурна, че отсега нататък ще излиза победител поне в половината от споровете им, ако въобще имаха такива.
— Струва ми се, че ми го каза поне стотина пъти по пътя от онази колиба до Шефърд Касъл.
Младата жена се усмихна.
— Ще трябва да ми простиш, но това чувство е съвсем ново за мен.
— Да, за мен също, но вярвам, че заедно ще успеем да се оправим през този лабиринт от чувства.
Тя го целуна леко по гърдите, сгуши се по-близо до него и едва чуто прошепна: