— Искам да имаме бебе.
Улфрик избухна в смях, последван от силно изпъшкване, понеже раната отново го заболя.
— Предполагам, че ще имаш търпение да изчакаш нужното време, докато това стане, както природата е отредила? — попита след малко той.
— Щом се налага… — въздъхна Милисънт.
Улфрик внимателно я изгледа.
— Не се шегуваш, нали, скъпа? Наистина ли искаш бебе?
— Да, ако прилича на теб.
— Можем да го изхвърлим, ако не прилича, но аз бих желал то да бъде като теб.
— Можем да си имаме две — засмя се Милисънт.
Улфрик впи изумен поглед в нея, после вдигна нагоре очи.
— Господи, досега не ми бе хрумвало, че е възможно да имаме близнаци — изрече той и нежно добави: — Ти ми донесе много повече щастие в брака, отколкото изобщо очаквах.
— Близнаците са изненада и щастие, макар понякога да създават доста неприятности — отбеляза тя.
— Аз имах предвид любовта.
— О!
Младата жена се изчерви, но сърцето й се изпълни с безкрайна радост. Прегърна го по-силно. Струваше й се, че няма да може да понесе толкова много щастие и ще се пръсне от блаженство.
— Можем да започнем сега — обади се след малко Улфрик.
— Да започнем какво?
— Да правим бебето.
Милисънт се надигна, усмихна му се, но поклати глава.
— О, не, мили, не, първо ще трябва да оздравееш. Не бива да се напрягаш, докато раната не заздравее и не се махнат конците.
— За мен да те любя не е напрягане.
Каза го с толкова засегнат тон, че Милисънт едва успя да сподави кискането си. Отново отпусна глава на рамото му.
— Тогава ще изчакаме болката ти да утихне — отстъпи тя.
— Каква болка? — недоумяващо попита Улфрик.
Този път не се сдържа и високо се засмя. Целуна го леко и нежно, но с безкрайна любов. Бързо скочи от леглото, преди съпругът й да спечели в поредния им спор. Трябваше да се погрижи за здравето му. Може би по-късно вечерта, когато той се почувства по-добре…