Милисънт се усмихна и погледна към доста по-едрия кон, който търпеливо очакваше тя да му обърне внимание.
— Не, той знае, че дори да харесвам и друг кон, това не означава, че го пренебрегвам.
Излезе от клетката и се запъти към коня си. Жребецът на Улфрик понечи да я последва. Тя спря и му каза няколко гальовни и успокоителни думи. Когато се обърна, за да напусне клетката му, жребецът не направи опит да тръгне след нея.
Джоун бе виждала подобни неща да се случват много пъти досега. Милисънт притежаваше някакво особено родство с животните. Сякаш я разбираха, когато им говореше. Като че ли тя усещаше, с невидими и тайнствени сетива, болката и страха им — все едно, че бяха нейни собствени. Това успокояваше животните и ги караше да й се доверяват. Разбира се, едва ли бе така, глупаво би било да вярва, че е така. Не, по-скоро Милисънт просто обичаше и разбираше животните. Тези, с които се сприятеляваше, не се чувстваха заплашени в нейно присъствие. Но дори и онези, за които бе тръгнала на лов, бяха молени за прошка, че трябва да отнеме живота им, макар много по-често да ги оставяше да избягат от стрелите й. Милисънт ловуваше само за да осигури храна и никога за удоволствие или заради спортна суета.
Джоун също се чувстваше свързана, но не с животните, а с хората. Умееше много по-силно от останалите да усеща различните чувства и настроения. Това бе причината, поради която толкова се ужасяваше от гнева на мъжете. Сякаш бе насочен към самата нея, а това я плашеше.
Именно заради това бе обичала силно съпруга си Уилям и дори бе помолила баща си да отклонява всички предложения за женитба с извинението, че все още не е готова да се омъжи повторно. Уилям никога не бе изпитвал гняв. Имаше лек и безгрижен характер, никога не взимаше нищо на сериозно и не се ядосваше. Освен това я обичаше безумно, нещо, което тя усещаше с цялото си сърце. Едва ли би намерила мъж като Уилям и затова не искаше никой друг.
След като изрече няколко думи и нежно потупа Стомпер, Милисънт се обърна, за да излезе от конюшнята.
— Татко ме изпрати, за да те намеря и заведа в залата… прилично облечена — осмели се да каже най-после Джоун.
Милисънт спря и презрително изсумтя.
— Да се гиздя заради него? Освен ако не ми дадеш да облека някоя рокля, ушита от коприва.
Джоун бързо закри устата си, но не и преди Милисънт да зърне усмивката й.
— Е, нямам точно такава, но имам други, които не съм обличала… много добре знам, че ти, в пристъп на гняв, изгори последната рокля, която татко ти поръча.
— Ами тогава облечи едната от тях и се представи за мен. Нямам никакво желание доброволно да разговарям с онзи грубиян!
Молбата й не бе невъзможна за изпълнение. Много често в миналото се представяха една за друга. Това бе игра, с която се забавляваха, когато бяха малки деца. Джоун го правеше с удоволствие, защото й се струваше, че докато се прави на Милисънт, по някакъв начин придобива смелостта и дързостта на сестра си — качества, които й липсваха, когато си бе самата тя. Но от няколко години не си бяха разменяли местата, а да го направи сега, и то пред Де Торп не, не би могла! Той я плашеше твърде много.
— Мили, не мога. В негово присъствие се разтрепервам и ме обзема плахост, а ти не би искала той да остане с подобно впечатление за теб, нали? Освен това… нали татко ще разбере…
Милисънт се намръщи.
— Тогава кажи на татко, че не си ме намерила, че съм напуснала замъка, каквото искаш. Нямам никаква причина да общувам с лорд Де Торп, след като договорът за женитбата ми е него и без това ще бъде развален… и то веднага след като успея да поговоря с татко насаме.
— Татко ще се ядоса, ако се върна без теб — заяви Джоун.
— Той много често ми се сърди, но гневът му не трае дълго.
Джоун не бе сигурна, че и този път ще бъда така. В крайна сметка Улфрик де Торп не беше обикновен гост. Баща им би искал да го почете, така както се полагаше на графски син, да го приеме със същото уважение, с което би посрещнал и един граф, както и самия крал. Господи, тя още не бе успяла да му приготви стаята!
Мисълта я накара да пребледнее и тя бързо се обърна към сестра си.
— Ще му кажа, но това няма да му хареса. Така че не отлагай за дълго разговора си с татко, Мили, и се опитай да го успокоиш.
След тези думи изтича от конюшнята, оставяйки Милисънт да се мръщи загрижено.
— Да го успокоя? — промърмори младото момиче. — Как бих могла да го сторя, след като досега само съм го карала да избухва? Ти си тази, която може да го успокои, а не аз! — извика тя след сестра си, но Джоун вече се бе отдалечи ла и не я чу.
Глава 7
Милисънт отиде в оръжейната, за да си вземе лъка. Не възнамеряваше да рискува да я хванат, затова се измъкна през страничната врата и бързо изчезна между дърветата. В душата й бушуваха различни чувства, но нито едно от тях не бе приятно.