Един заек се приближи да я поздрави и девойката спря, за да го погали зад ушите. В тази гора и в околните ливади имаше много приятели, с които се бе сближила през годините. Някои от тях бе отвела в замъка, но повечето не можеше да вземе. Просто бяха твърде много.
Животното усети лошото й настроение и бързо се скри в шубраците. Милисънт въздъхна и продължи с безшумни стъпки. Навлезе навътре в гората, избра дърво, на което се покатери, и се настани удобно на един дебел клон. Пред очите й се разкри цялата околна местност. Така отлично виждаше животните, които още не си бяха намерили топло местенце, където да презимуват. Беше в настроение да убива, но нямаше да го направи. Когато бе ядосана, никога не ловуваше. Беше взела лъка по-скоро за собствена защита, тъй като нападателите й бяха изчезнали в тази гора.
Искаше да избяга от спомените, събудени благодарение на появата на Улфрик. Може би изобщо нямаше да си припомни онзи ден — всичко се бе случило толкова отдавна — ако не бе свързан с твърде много болка и страдание.
С голяма гордост показваше най-новия си приятел — сокола Риска, който бе опитомила. Соколарят се бе отказал от Риска, защото птицата не бе отгледана от съвсем малка и изглежда не можеше да свикне с хората. Всъщност дори бе казал, че ще я даде на готвачките. Доста по-късно Милисънт разбра, че само се е шегувал. Но тогава част от гордостта й, че бе опитомила сокола, идваше и от мисълта, че му е спасила живота.
И точно в този момент се бе появил той, бе привлякъл вниманието й с някакъв странен звук. Гледаше я така, сякаш бе сторила нещо лошо. А след като бе опитомила птицата без знанието на соколаря, промъквайки се в неговото царство, където й бе забранено да припарва, тя много добре знаеше, че наистина бе извършила нещо лошо. Не можеше обаче да си обясни как това непознато момче бе разбрало.
Но думите му: „Аз съм този, за когото ще се омъжиш, когато пораснеш, когато станеш мома за женене!“, бяха най-неприятното нещо, което би могъл да изрече. Не че не бе красив. Някое друго момиче сигурно щеше да се разтрепери от щастие при подобно предложение. Но тъкмо тази седмица Милисънт бе решила, че никога няма да се омъжи.
Преди няколко дни един от крепостните селяни бе набил жена си толкова жестоко, че тя бе умряла от побоя. Приказките, които последваха нещастната случка, изплашиха Милисънт и я изпълниха с ужас към брака. Хората говореха: „Тя си го заслужаваше“ и „Негово право е да се оправя със собствената си жена“, както и: „Е, не е трябвало да я удря толкова силно. Кой ще му готви сега?“ или пък: „Една съпруга трябва да има достатъчно разум в главата си и да не ядосва мъжа си.“
Тогава малката Милисънт реши, че единственият начин да се избегне този ужас, е никога да не се омъжва. Толкова лесно решение, че тя се чудеше как другите жени не се бяха сетили преди нея. И тъкмо в този момент ли трябваше да научи, че вече е предопределена да се омъжи за Улфрик де Торп. А тя си мислеше, че се е спасила от тежките ръце на един бъдещ съпруг! Но не, той се бе изправил пред нея и най-уверено бе заявил, че тя ще стане негова жена!
Разбира се, той беше лъжец и тя му го каза, ала думите му я изплашиха, защото той изглеждаше толкова сигурен в себе си. За нея това бе една лоша година. По това време разбра, че никога няма да има възможност да прави повечето от нещата, които й се искаше. Освен това откри — или по-скоро близките й откриха, че тя има много лош и сприхав характер и че трябва да се научи как да контролира и да обуздава чувствата си.
Проклетият лъжец изпита избухливия й нрав на гърба си, но когато тя му заповяда да се маха, той продължи да стои неподвижно и да я зяпа с немигащ поглед. Това преля чашата. Щеше да го изхвърли от замъка и здраво да залости портите след него.
Пристъпи настрани, за да постави Риска обратно на пръта — трябваше да освободи ръката си, преди да излезе от конюшнята и да повика стражата на замъка да изгони този нахален непознат. Та тя бе дъщерята на господаря, а той бе чужденец. Но Риска усети гнева й и реагира, като полетя право срещу него.
Милисънт бе изненадана, но това бе нищо в сравнение със стъписването, което я обхвана, когато глупавото момче се опита да се предпази с ръка, и то без ръкавица за лов. Соколът не бе обучаван да ловува, нито да се подчинява, когато го повикат да се върне. Но всички соколи си бяха ловци по природа, макар обикновено да не нападаха хора. Обаче Риска се спусна към момчето и заби клюна си дълбоко в ръката му. Милисънт се приближи, за да извика птицата, но Улфрик бе по-бърз и се отърси от нея, като я захвърли към стената.