Риска умря почти мигновено. Не й бе нужно да я огледа, за да разбере, че птицата е мъртва. Полудяла от мъка, тя се нахвърли върху момчето така, както и Риска бе направил. Искаше да го убие, задето бе умъртвил любимия й сокол.
Не осъзнаваше какво прави. Беше побесняла от скръб и пред очите й сякаш се бе спуснала пелена. Дойде на себе си чак след като полетя назад и с всичка сила се стовари върху един от прътите. Момчето я бе отблъснало, така както бе запратило и сокола. Милисънт падна, чу как глезенът й изпука и я прониза невероятна болка. Но ужасът, че си е счупила крака бе много по-голям от болката, защото тя знаеше, че счупеното не може се поправи и че сигурно ще остане куца до края на живота си. А сакатите не ги съжаляваха, просто не ги забелязваха и ги смятаха за низши същества, по-низши дори от крепостните селяни и накрая те ставаха просяци.
Милисънт не извика, не издаде нито звук — навярно сетивата й бяха притъпени от ужас. И до ден днешен не можеше да си обясни как бе издържала болката, когато със сетни сили намести обратно костта. Не осъзнаваше, че го е направила. Помнеше единствено смразяващата мисъл, че може да остане саката до края на живота си.
Двамата й приятели веднага хукнаха да доведат слуги, за да я пренесат в замъка. Непознатият изчезна безследно, веднага след като бе сторил непоправимото. Надяваше се, че никога повече няма да го види. Но най-лошото бе, че тъй като тя не бе издала нито звук, не сметнаха, че раната й е сериозна, а решиха, че просто си е изкълчила глезена и че скоро всичко ще се оправи.
Единствено Джоун знаеше истината и страдаше заедно със сестра си. Лечителят на замъка заяви, че няма нищо страшно и предложи да донесе пиявиците си. Кръвопускането бе единствения лек, който той познаваше, и го използваше за всички болести. По този начин пиявиците му бяха винаги нахранени.
Ала дори след като болката премина напълно, Милисънт се боеше да стъпи на крака си. И само защото Джоун на края се оплака, че сестра и постоянно я рита с този крак, докато спят, Милисънт най-после се осмели да го огледа и да отпусне тежестта си на него. Така се увери, че в крайна сметка няма да остане саката.
През онзи незабравим ден в параклиса на замъка Милисънт отправи горещата си благодарност, че кракът й бе зараснал съвсем правилно и тя няма да окуцее. Чак след две години узна кой е бил непознатият и разбра, че наистина е обещана да му стане жена. Той не бе излъгал, но пък тя не можеше да изпитва топли чувства към един човек, който бе убил Риска и едва не я бе осакатил за цял живот. Презираше го и мразеше самата мисъл, че ще бъде принудена да се омъжи за него.
Цели шест години след като научи истината, тя се тревожеше за предстоящата сватба. Но когато стана на четиринадесет, престана да се безпокои. Улфрик не бе дошъл отново в Дънбър и изглежда никога нямаше да се завърне. Така че Милисънт реши да се омъжи за приятеля си Роланд веднага щом той стане достатъчно голям.
Баща й просто ще трябва да се съгласи с нея. С Роланд щеше да бъде щастлива, беше сигурна в това, защото му се възхищаваше и двамата бяха близки приятели. Докато с Улфрик… Не й се искаше дори да си помисли колко нещастен би бил животът й с жесток мъж като него.
Той бе красив още като момче, а сега като мъж бе още по-привлекателен. Обаче не можеше да се сравнява с Роланд, с неговото лице на ангел и тяло на гигант — също като баща му, с когото Милисънт се бе срещнала веднъж, когато бе дошъл да види Роланд във Фулбрей.
Тя и Роланд бяха изпратени във Фулбрей, за да ги възпитават. Повечето от момчетата се обучаваха за рицари извън домовете си, тъй като се смяташе, че близките им няма да проявят достатъчно строгост. Доста момичета също бяха изпращани да бъдат възпитавани от някоя благородна лейди, защото такъв бе обичаят. Ала повечето си оставаха у дома, с изключение на тези, чиито майки бяха починали или прекарваха по-голямата част от времето си в кралския двор, поради което нямаха възможност да възпитават дъщерите си.
Роланд я очарова още от самото начало, защото Милисънт знаеше, че е почти на нейната възраст (на осем години по онова време), но беше доста едър и стърчеше с няколко глави над останалите момчета. Учеше се бързо и бе много сръчен във всичко, с което се заловеше. Отначало Милисънт му завиждаше за лекотата, с която усвояваше уменията, които и тя самата би искала да овладее.
Това бе и причината малкото момиче да се запознае с него. Нямаше никакво желание да стои в замъка заедно с другите дами и да се учи да шие и бродира или как да се държи в обществото — все неща, които изобщо не я интересуваха. Това, което я влечеше, бе навън, на двора за упражнения и сред арената за турнири — полетът на точно насочената стрела, умението да боравиш с копието, смъртоносният размах на меча. Това бе красотата на бойните схватки, вълнуващото усещане за предизвикателство, за границата между живота и смъртта.