— Никой не се страхува от мен — възрази Милисънт.
— Тези, които те познават, не се боят от теб, защото отдавна са свикнали с твоите чудачества и те приемат такава, каквато си. Именно това отношение те е заблудило и те е накарало да си въобразиш, че можеш да се държиш както ти харесва, без да се съобразяваш с никого. Само че това не може да продължава така, Мили.
Тя усети тъжната нотка в гласа му. Но нямаше да позволи да се размекне и да вземе думите му присърце. Нямаше да се промени само защото останалите намират поведението й странно… за една жена. През целия си живот се бе борила срещу тези ограничения. Защо трябва да спре точно сега? Ала младото момиче много добре знаеше защо баща й иска да се промени — заради Де Торп.
— Вече си достатъчно голяма — продължи той със същия спокоен и малко тъжен тон, — и със сигурност достатъчно умна, за да разбереш, че е дошло време за някои отстъпки.
Тя застина.
— Какво искаш да кажеш?
— Нямаше да ти струва кой знае колко да се облечеш в подходящи дрехи и да се опиташ да направиш добро впечатление на бъдещия си съпруг. Да го накараш да те хареса и да остане доволен от държанието ти… Тъкмо това би било от полза най-вече за теб. А ти какво направи? Не се появи през целия ден. Необходимо ли бе да ме засрамваш по този начин пред сина на най-добрия ми приятел?
— Татко, знаеш, че не исках да стане така! — възрази Милисънт.
— Да, но точно така се получи. Толкова ли ти бе трудно да се опиташ да покажеш повече уважение към нашия гост?
— Но той се държа без всякакво уважение към мен — промърмори тя.
Найджъл се намръщи.
— Ти му дължиш уважение. Той е твой годеник и много скоро ще ти стане съпруг.
— Но аз не го искам.
— Как така не го искаш?
Точно за това бе дошла и Милисънт побърза да каже всичко, преди баща й да я спре.
— Не искам да се омъжвам за него, татко. Самата мисъл за това ме плаши. Бих искала…
— Нормално е девойките да се притесняват…
— Не, не е, защото причината е в него. Тази сутрин, на пътеката, той щеше да ме удари, ако Джоун не бе застана ла между нас. И то защо? Аз само го попитах защо не е тръгнал след нападателите, преди да избягат в гората.
— Той те е помислил за момче, Мили, и то за крепостен селянин. Сама знаеш, че крепостните могат да получат много жестоко наказание, ако се осмелят да се държат непочтително с господарите си. Някои са били обесвани дори и за по-малко. Смятам, че е проявил небивало снизхождение, като е смятал само да те удари.
Лицето й пламна.
— Значи ти си съгласен той да ме бие?
— Съмнявам се, че някога би го сторил — изсумтя баща й. — Опитай се да бъдеш честна, дъще. Ти сама си го предизвикала, така че изборът си е твой — дали ще живееш в разбирателство с него или не.
— Изобщо не желая да живея с него! Искам да се омъжа за Роланд Фиц Хю от Клайдън. Познавам го добре. Ние сме приятели.
— Това да не е синът на лорд Ранулф?
— Да.
— А той не е ли един от васалите на Де Торп?
— Да, но…
— Искаш от мен да те омъжа за един от синовете на неговите васали, когато можеш да станеш съпруга на графския син? Не ставай глупава, Мили.
— Ако не беше приятел с графа, ако не беше спасил живота му, аз никога нямаше да бъда сгодена за безценния му наследник! Много добре го знаеш.
— Още една причина, за да се чувстваш поласкана от годежа. Де Торп сам направи предложението. Да му откажа би било смъртна обида. Трябва да си доволна, че ще бъдеш съпруга на граф.
— Какво ме интересуват титлите, когато знам, че ще бъда нещастна? Това ли искаш за мен? Да ме обречеш на един живот, който ще мразя и който ще ме накара да страдам?
— Не, Мили, разбира се, че искам да бъдеш щастлива, И съм убеден, че ще бъдеш, след като веднъж превъзмогнеш глупавата мисъл, че не можеш да обичаш Улфрик. Няма никакви причини да не го обикнеш.
На върха на езика й бе да му каже поне една такава причина — че за няколко мига Улфрик не само бе убил един от любимците й, но и едва не я бе осакатил за цял живот. Но баща й не знаеше нищо за счупения й крак. През онези три месеца, когато бе останала в стаята си, докато се възстанови, Джоун се бе представяла за нея. Пък и тогава баща й често отсъстваше от замъка. Така че сега нямаше да й повярва. А дори и да го стореше, той нямаше да го сметне за достатъчно основание, тъй като тогава Улфрик е бил само едно момче, а на момчетата обикновено се прощаваха детските им лудории. Затова тя изтъкна друга причина.
— Не мога да обикна Улфрик де Торп, защото сърцето ми вече принадлежи на Роланд и знам, че ще бъда много щастлива с него. Сигурна съм, че той ще бъде добър и търпелив съпруг, така както ти винаги си бил добър, снизходителен и всепрощаващ баща.