Милисънт презрително изсумтя.
— Да, но не пропусна да изтъкнеш, че жените няма да имат същите трудности, защото не им се налага да ловуват.
Улфрик едва се сдържа да не избухне.
— Нима няма да признаеш, че не е работа на жените да ходят на лов, за да си осигуряват прехраната?
— А може би не всяка жена има мъж, който да се грижи за нея?
— Не е вярно! Ако няма мъже в семейството й, то за прехраната й ще се погрижат мъжете от семейството на съпруга й. Ако няма съпруг, задължение на краля е да й определи настойник.
Милисънт завъртя очи.
— Ти говориш за благородните дами, които не са нищо повече от разменни монети при сделките между мъжете. Ами жените от селата или градовете, които нямат близки? Защо повечето от тях стават просякини или проститутки, само и само да имат храна на масата си? Нима не е по-почтено да се научат да ловуват, за да осигуряват сами препитанието си?
Улфрик усети как лицето му почервенява.
— Нима смяташ да поправиш всички беди на този свят, докато седим на масата? Не вярвах, че един комплимент за външността ти ще доведе до този сериозен спор за неравенството между…
— Ха, ти не желаеш спор, ти искаш да чуваш единствено повторение на собственото ти мнение — с отвращение заяви тя. — Много добре, може би предпочиташ да обсъдим храната? Или времето? Това достатъчно безопасни теми за разговор ли са? Може би по тези въпроси ще постигнеш съгласие с мен, ала що се отнася до останалите…
— Достатъчно! — рязко я прекъсна Улфрик. — Може би ще се договорим да помълчим малко, преди апетитът ми да е изчезнал съвсем, така както е изстинала и храната.
— Както кажеш, Улфрик — сладко се усмихна Милисънт. — Как би могла една нищо и никаква жена да си позволи да не се съгласи с теб?
Той изръмжа сърдито в отговор, питайки се дали тъкмо това не е било намерението й от самото начало — да му развали настроението. Ако бе така, наистина притежаваше необикновени умения и природна дарба да постига целта си.
Глава 12
Найджъл предложи да отидат на лов за развлечение на рицарите, които съпровождаха госта му. Това нямаше да бъде преживяване, на което Милисънт би се наслаждавала, тъй като напоследък баща й ловуваше само със соколи, които свършваха цялата работа и по този начин лишаваха лова от цялата радост и вълнение на преследването.
Джоун се съгласи да придружи ловците. Тя имаше малък ястреб, добре обучен и кротък, който използваше при подобни случаи. Птицата се отличаваше от останалите ловни соколи, които бяха мъжки и много по-агресивни.
Милисънт отклони поканата. Общуването с годеника й стигаше за днес, освен това тя никога не бе обучавала сокола си да ловува, птицата беше само неин домашен любимец. Казваше се Риска, също като онзи сокол, който Улфрик бе убил, и може би това бе една от причините да го обича и да го глези повече, отколкото би трябвало. Освен това се съмняваше, че баща й ще позволи да вземе лъка си, а щом нямаше с нищо да допринесе за лова, нямаше смисъл изобщо да участва.
Улфрик обаче бе на друго мнение; всъщност той я спря, когато тя се опита да напусне голямата зала, след като обядът привърши.
— Ти ще дойдеш с нас.
Две заповеди от него, и то в един ден! Нима си въобразяваше, че ще контролира всяко нейно движение? Или пък смяташе, че е неспособна сама да взима решение? Разбира се, не му дължеше никакво обяснение.
— Предпочитам да не идвам — заяви тя, което би трябвало да го задоволи, но се оказа, че не е така.
— Баща ти ми каза, че си поискала един месец, за да свикнеш с мен, преди да се оженим. Ако е така, то ще се наложи да положиш усилия, за да прекарваме повече време заедно… в противен случай ще реша, че не се нуждаеш от това време и можем да пристъпим незабавно към венчавката.
На устата й бе да му заяви, че не й е приятно да прекарва с него по цял ден, но това бе твърде опасно. Да му прави компания или незабавно да се омъжи за него — това бяха двете възможности, които й се предлагаха. Не й оставаше нищо друго, освен да избере по-малката от двете злини.
Така че всички се събраха във вътрешния двор, където ги очакваха конете и соколите. Милисънт трябваше сама да доведе коня си, защото нито един от конярите не се осмеляваше да приближи до Стомпер. Щеше да вземе друг кон, но любимецът й се нуждаеше от чист въздух и движение.
Всички в Дънбър знаеха как Стомпер бе станал неин кон. Споменът не бе от приятните, поне за Милисънт. Конят принадлежеше на един гостуващ рицар, който, за да го подчини на волята си, се отнасяше грубо и жестоко с животното, но без особен успех.
Веднъж конят побесня и едва не уби рицаря, и то в присъствието на Милисънт. Явно жребецът повече не можеше да служи на мъжа и той заповяда да го убият. Тогава тя се намеси и за да защити животното, заяви, че може да го дресира. Рицарят, разбира се, не повярва и й каза, че ако успее да го опитоми, ще й го подари.