— Хм… има нещо загадъчно, нещо дяволско в начина, по който се справяш с животните.
Милисънт презрително изсумтя, ала в същия миг съжали. Може би щеше да бъде в нейна полза, ако Улфрик я смята за вещица. Вероятно нямаше да бъде толкова груб и жесток с нея, ако подозираше, че тя може да му отмъсти по някакъв свръхестествен начин. Тази мисъл й достави искрено удоволствие.
— Животните, с които се сприятелявам, просто знаят, че аз няма никога да ги нараня. Дали и твоят жребец мисли същото за теб?
— Защо ще го наранявам?
— Ти вече го правиш — изтъкна тя, — като се опитваш да го отдалечиш от мен.
Лицето му пламна, после се намръщи.
— Лейди, не прекалявай с търпението ми.
Тя кимна замислено, сетне се усмихна. Лицето му потъмня още повече, а нейната усмивка стана по-широка. Може би не бе много разумно да го предизвиква, макар и изкусно, и с финес, но тя просто не можеше да устои на изкушението.
Той отново се опита да накара жребеца си да се по мръдне, този път не толкова грубо, но отново не успя.
— Освободи го от себе си — заповяда й накрая Улфрик.
— Аз не го задържам — спокойно отвърна тя. — Може би, ако се извиниш, задето му причиняваш болка и му покажеш, че те е грижа за него, той ще ти се подчини.
Улфрик изръмжа, скочи от седлото и отведе коня на известно разстояние. Докато го наблюдаваше, Милисънт едва успя да се сдържи да не избухне в смях.
— И не забравяй да му се извиниш! — извика тя.
Той не й обърна внимание — дори не погледна към нея, нито пък я удостои с някакъв отговор. Каза няколко думи на коня си, които тя не успя да чуе. Вероятно заплахи и злокобни предупреждения да не е посмял отново да го излага и засрамва пред една нищо и никаква жена.
След малко той отново се качи на коня и още веднъж се опита да я приближи. Само че този път се постара да държи коня си извърнат настрани, за да не може да я вижда.
Маневрите му успяха и Улфрик облекчено се отпусна на седлото, но не за дълго. Не му бе нужно много време, за да осъзнае, че Милисънт го гледа отгоре надолу, въпреки разстоянието помежду им.
Независимо от високия ръст на Улфрик, нейният огромен боен кон я издигаше малко над него. Очевидно на младия рицар никак не му се нравеше да я гледа отдолу нагоре.
Милисънт нарочно се изправи на седлото, добавяйки още малко височина в своя полза. Улфрик изръмжа отвратен и обърна жребеца си, за да я остави.
В този миг тя изохка от болка.
Беше съвсем неволно. В никакъв случай не искаше да го кара да остава при нея. Самата тя бе безкрайно изненадана, когато чу свистенето на приближаващата се стрела, а миг след това усети как я прониза в горната част на ръката. Стрелата продължи пътя си и се заби в близкото дърво. Милисънт се взираше смаяно в нарастващото кърваво петно, което се появи върху наметката й, докато Улфрик се върна при нея.
Реакцията му бе мигновена. Вдигна я от Стомпер, притисна я до гърдите си и я уви плътно в пелерината си.
— На оръжие! — извика той и не след дълго хората му го заобиколиха.
Милисънт се опита да намери някакъв отвор в широката пелерина, за да може поне да подаде главата си, но без успех. После жребецът препусна в галон и тя се отказа.
Чувстваше се малко замаяна, а усилията й да се из мъкне навън я бяха изтощили. Освен това болката в рамото се засили и стана почти непоносима, докато конят се носеше като вихър към замъка.
Когато стигнаха до подвижния мост, Милисънт вече не чувстваше нищо. За пръв път в живота си, тя припадна, и то не от болката, можеше да издържи и на по-силна — а от загубата на кръв. Тъй като бе скрита под широката пелерина на Улфрик, нито един от двамата не можеше да види колко много кръв бе изгубила.
Глава 15
— Защо лечителят на замъка се бави още? — попита Улфрик.
— Изобщо не съм изпращала да го повикат — тихо от върна Джоун.
— Трябваше да го направиш, веднага щом пристигнахме. Ще отида да го доведа.
Милисънт се опита да отвори очи, за да ги види. По гласовете им разбираше, че са близо до нея, но нямаше сили да повдигне клепачи. Главата и бе замаяна, а ушите й бучаха, което й пречеше да чува добре. Знаеше, че трябва да заспи, за да възстанови силите си, но изгарящата болка в ръката не й позволяваше да потъне в блаженството на съня.
— Ако го доведеш, аз ще залостя вратата — заяви Джоун. — Той не може да направи за Мили нищо, което и аз да не мога. Пфу, само я погледни! Тя вече е загубила толкова много кръв, че не може да си позволи да загуби и една капка повече.
— Глупости…
— Мисли каквото искаш, но сестра ми и аз от личен опит се убедихме, че кръвопускането може да е добър лек за някои болести и инфекции, за да се изсмуче отровата, но не помага при открити рани. Тъкмо обратното — изсмукването на кръв в такива случаи още повече влошава положението на болния. Освен това сестра ми мрази пиявиците и никак няма да ти бъде благодарна, ако станеш причина да й ги сложат, когато е била твърде слаба, за да се противопостави.