— Има и още нещо.
— Какво?
— Той е убеден, че тук не може да те защитава както трябва. Дънбър е голямо имение и има твърде много наемни войници. Според Улфрик наемниците не се славят с вярност, а тъкмо обратното — готови са да служат на този, който им предложи по-висока цена.
— Ти говориш за предателство?
— Не, аз, а той. Просто ти повтарям какво е казал на татко. От друга страна Шефърд се охранява от достойни рицари, които дълги години са служили предано на своя господар. Там нямало наемници, а само доверени лица.
— С други думи, той вярва на войниците в Шефърд, но не и на тези тук, тъй като те идват и си отиват твърде често. Смята, че тук има хора, които за пари биха извършили убийство — възмути се Милисънт. — И татко съгласи ли се с него?
— Не съвсем, но призна, че в Дънбър наистина има доста непознати, тъй като на всички е добре известно, че лорд Криспин плаща добре. Всъщност исках да ти кажа, че утре заминаваме за Шефърд.
— Какво?! На мен ми бе дадено допълнително време. Татко не може да се отметне сега само защото…
— Ти все още ще разполагаш с това време, просто докато то изтече, ще бъдеш в Шефърд, а не тук.
Милисънт се намръщи. „Неговата идея“ продължаваше да не й се нрави.
— Ти каза „заминаваме“.
Джоун се усмихна.
— Споделих с татко, че още не си достатъчно добре, за да пътуваш без мен. И той се съгласи да те придружавам.
Милисънт сграбчи ръката на сестра си.
— Благодаря ти, но може би е по-добре да се престоря на по-болна, отколкото съм. Тогава може би и двете ще си останем у дома.
Джоун поклати отрицателно глава.
— Каква разлика има дали ще чакаш тук, или там? Все още разполагаш с отпуснатото ти време.
— Шефърд е негово царство. Няма да се чувствам удобно в дома му.
— Струва ми се, че ти няма да се чувстваш удобно никъде, където е и той, така че каква е разликата?
— Права си — призна Милисънт и въздъхна. — Значи утре потегляме… Дали да не започнем още отсега да опаковаме багажа?
Глава 16
— Какво по дяволите, е това?
Милисънт проследи погледа на Улфрик, който гледаше смаяно в слугите, носещи четири клетки с различна големина. Всички се бяха събрали във вътрешния двор, където ги очакваха две каруци, пълни с багажа на двете сестри. Домашните любимци на Милисънт бяха последното, което трябваше да се натовари.
Тя бе много горда с дървените клетки, които бе направила още като дете, когато трябваше да замине за Фулбрей Касъл. Тогава не пожела да тръгне без любимците си. Нямаше намерение да ги оставя и сега.
— Моите любимци ще пътуват удобно в клетките си, поне някои от тях — отвърна Милисънт на въпроса на Улфрик.
Тъмносините му очи се извърнаха към нея.
— Ти имаш четири домашни животни?
— О, не, те са повече, но само тези имат собствени клетки.
Той отново погледна към клетките и надникна в една от тях.
— Бухал? Как може да си избереш бухал за домашно животно?
— По-скоро Хут ме избра за свой собственик. Той ме последва у дома и направи такива поразии, че най-накрая се съгласих да го задържа.
— Съгласила си се… — повтори той и млъкна при вида на съдържанието на втората клетка. — Смяташ, че няма да ти осигуря достатъчно храна и си понесла и обяда си, така ли?
Милисънт отново проследи погледа му и ахна ужасено.
— Дори не си го помисляй! Аги е с мен откакто се е излюпила. Тя не е за ядене.
— Пилетата не са домашни любимци! — възмути се младият мъж.
— Това е! — не по-малко възмутено отвърна Милисънт.
— А мога ли да попитам какво представлява тази кожена топка?
Тя се засмя. Изумлението му или по-скоро раздразнението му, бе започнало да я забавлява.
— Всъщност това не е кожа, а са бодли… това е моят таралеж. Наричам го Слипър, тъй като прекарва по-голямата част от годината в сън.
Той поклати невярващо глава, но в следващия миг се намръщи, защото видя Стомпер, привързан към задната част на каруцата. Ала това бе нищо в сравнение със смайването, което се изписа на лицето му, когато най-после забеляза Гроулс, който тъкмо подаде нос, за да види с кого разговаря господарката му.
— Вълк? Ти държиш при себе си вълк?
— Гроулс е напълно опитомен. Той е много дружелюбен и бързо се сприятелява с всички.
— Тогава защо го наричаш Гроулс5?
За нещастие, любимецът й избра тъкмо този момент, за да изръмжи не особено приятелски към Улфрик, явно подразнен от тона му.
— Е, той не винаги е приятелски настроен — усмихна се девойката. — Освен това никак не му се нрави, когато някой ми крещи.
— Не съм крещял! Имам пълно основание да го сторя, но въпреки това не съм!