Усети как ръката му охлаби хватката си и разбра къде го бе улучила с ритника си. Скочи на крака и се спусна към вратата. Едва не се блъсна в Улфрик, който тъкмо влизаше.
Ръката му мигом обви кръста й и той я издърпа навън.
— Спокойно — рече той, за да я увери, че не е някой друг нападател.
Стаите за гости, намиращи се в това крило на манастира, гледаха към вътрешния двор, който по това време на годината бе пуст и потънал в мрак. Улфрик я отведе в съседната стая, където брат му запали свещ.
Там бе Джоун, свита под едно одеяло, което й бяха дали. Опитваше се да не поглежда към полуголия рицар до нея. Спусна се към Милисънт, дръпна я към себе си и я уви с одеялото си. В тази стая също не гореше огън, а двете бяха само по долни ризи.
— Ранена ли си?
— Може би шевовете ми са се отворили, но иначе съм добре — увери Милисънт сестра си.
Извърна се и видя, че Улфрик все още е в стаята. Според нея би трябвало да се върне и да залови нападателя. Гледката на полугодия й годеник, само по долни гащи, я смути и обърка. Не можеше да откъсне поглед от мускулестите му гърди. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да извърне глава. Ала се поколеба да го упрекне, че не изпълнява задълженията си, защото си припомни как бе реагирал онзи ден на пътеката, когато го укори, че не е преследвал нападателите.
— Той ще избяга — задоволи се да отбележи.
— Той няма да отиде никъде… никога вече — отвърна Улфрик.
Чак тогава Милисънт забеляза кръвта, която капеше от извадения му меч.
— Господи, да не би да си го убил? Нима не помисли, че е по-добре първо да го разпиташ?
— Може би, но нямах време за размисъл, когато кинжалът му бе насочен към теб.
Мисълта колко близко е била до смъртта я разтърси като силен удар. Знаеше, че е в опасност и се бе изплашила, но да чуе от друг, че наистина е била толкова близо до…
Девойката прие обяснението му с кимване на глава, но нямаше намерение да му благодари, че е спасил живота й. Негово задължение бе да я защитава. Именно заради това я бе отвел от дома й, ала изглежда нямаше никаква полза от заминаването й. И тя нямаше да пропусне да му го изтъкне.
— Ти ме отведе от безопасността на родния ми дом…
— Родният ти дом не е безопасен.
— Нито пък този манастир. У дома поне щях да имам стража пред вратата.
— И тук имаше. — Тя примигна смаяно, но Улфрик не забеляза, защото вече се бе обърнал към брат си. — Разбери какво се е случило с него.
Реймънд кимна рязко и излезе от стаята. Джоун придърпа сестра си по-близо до свещта и дръпна ръкава на ризата й, за да огледа раната на ръката й.
— Има само няколко капки кръв — прошепна младата жена, все още разтреперана от случилото се. — Раната се е отворила съвсем малко, но шевовете са цели.
Милисънт се усмихна уморено, но с благодарност. Едва ли щеше да изтърпи да я шият отново.
Реймънд бързо се върна и потвърди подозренията им.
— Той е мъртъв, Улф. Кинжалът е проникнал право в сърцето му. Завлекли са го зад голямото дърво в двора.
Улфрик се намръщи и замислено погледна Милисънт.
— Кой иска да те види мъртва?
— Въпрос, който отдавна трябваше да си си задал, не мислиш ли?
Той не обърна внимание на заядливия й тон.
— Кой?
Девойката сви рамене.
— Очевидно някой, който иска да предотврати нашия съюз.
— Не виждам нищо очевидно, но не е изключено. Ако е така, ще се наложи незабавно да се венчаем. А дори и да не е, пак трябва да се оженим, за да не се налага да мисля за бойните способности на стражите, които съм оставил да те пазят. След като станеш моя жена, сам ще се грижа за безопасността ти.
— Не е толкова спешно — побърза да го увери Милисънт. — Отсега нататък моите животни ще са винаги е мен. Те ще ме пазят.
Улфрик презрително махна с ръка.
— Могат да ги умъртвят много лесно.
— Те могат да убиват не по-зле от теб — заяви Милисънт и вирна брадичка.
Той я изгледа още по-смръщено, но после въздъхна.
— Много добре, през остатъка от нощта ще остана пред вратата ти, а утре няма да спираме никъде, независимо колко е студено или колко късно ще пристигнем в Шефърд.
Тя с готовност се съгласи. Очевидно на него самия ни как не му се нравеше перспективата да се оженят по-рано. Да благодари на Бога, че имаше и други възможности.
Глава 18
Последните два часа пропътуваха в мрак. Улфрик удържа на думата си: през деня не спряха нито веднъж, дори да се нахранят — всички хапнаха на конете по парче корав хляб и малко сирене, дадени им от монасите. Снеговалежът бе престанал, а снегът, навалял досега, се стопи още преди обед, така че — въпреки студа — пътниците поне не бяха измокрени.