Девойката не обърна внимание на сухия му тон.
— Да се изгубя в Шефърд, след като толкова пъти съм идвала тук? — Не се сдържа и добави: — Разбира се, ти не го знаеш, защото никога не си беше у дома, когато идвах на гости.
— Ако намекваш, че е било нарочно — усмихна се Улфрик, — позволи ми да те уверя, че си напълно права. Може би някой ден ще ме попиташ защо и ние ще го обсъдим, без излишно озлобление и ненавист. Но искрено се съмнявам, че сега е най-подходящият момент за подобна дискусия.
Тя едва се сдържа да не изсумти презрително. Що се отнасяше до нея, дълбоко се съмняваше, че някога ще настъпи подобно време, но не го каза на глас. Ала изведнъж въпросите, които искаше да му зададе, й се сториха незначителни и смешни. Единствено й желание бе да се махне по-скоро от тази стая. Въпреки че помещението бе широко и просторно, бяха сами и това пораждаше някаква интимност, която никак не й харесваше. Милисънт се чувстваше нервна и объркана, когато гневът не издигаше защитната си преграда между нея и този арогантен мъж.
Така че реши да му зададе само един въпрос, който я измъчваше особено много, и после бързо да си тръгне.
— Казаха ми, че ти си отвел коня ми в конюшнята и си се погрижил за него. Защо го направи?
Той равнодушно сви рамене.
— Подразних се, като го видях изоставен в двора, докато слугите ти се грижеха за другите ти животни.
Милисънт се надяваше, че подбудата за неговото действие няма да го покаже в по-добра светлина, и да опровергае мнението, което вече си бе съставила за отношението му към животните. Разбира се, той спомена, че бил подразнен. Ако не бяха останалите й любимци, сигурно изобщо не би обърнал внимание на Стомпер. Не биваше да си въобразява, че притежава качества като загриженост и състрадание, след като много добре знаеше, че е груб и безчувствен.
Въпреки това Улфрик се бе погрижил за коня й, без да е бил длъжен да го прави. Трябваше да му благодари. Лицето й пламна и тя едва не се задави, произнасяйки единствено:
— Благодаря ти.
Той се ухили, явно разгадал чувствата й.
— Трудно ти беше, нали?
— Да, както и за теб е било трудно да се справиш със Стомпер — язвително отвърна тя.
— Всъщност конят въобще не ми създаде никакви проблеми, след като подуши захарчето, което му предложих.
Значи затова нямаше белези от камшик. Той бе достатъчно умен, за да изкушава, а не да принуждава. Твърде лошо, че не бе опитал същия подход и спрямо нея. Не че бе толкова наивна, но всяко нещо по-различно от неговото: „Направи това или…“ би било за предпочитане. Разбира се, това бе от нейна гледна точка. От негова явно „На прави това или…“ вършеше отлична работа…
В гърдите й се надигна гняв и тя рязко рече:
— Повече няма да ви безпокоя, лорд Улфрик.
Вече се бе запътила към вратата, когато гласът му я спря.
— Защо не ме наричаш само Улфрик? Може и Улф.
Изобщо нямаше подобно намерение. Да се обръща към него с малкото му име, означаваше, че между тях съществува приятелство или поне известно сближаване, а нищо подобно нямаше.
Ала вместо да създава напрежение толкова рано сутринта, изтъквайки му този факт, тя реши да му зададе още един въпрос.
— Нарекли са те със старо английско име, а не с нормандско. Защо?
— Баща ми разказваше, че през нощта, в която съм се родил, край Шефърд се появила цяла глутница вълци. Зверовете виели високо през цялото време, докато съм се раждал, но след като съм излязъл на бял свят, воят престанал. Баща ми решил, че това е някакво предзнаменование и затова ме нарекъл Улфрик, въпреки протестите на майка ми, която искала да ме кръстят на дядо ми. Всъщност и той отстъпил. Отначало желаел да ме кръсти само Улф6.
Тъй като обичаше животните, Милисънт намери обяснението му за забавно. Но сърдитият му тон показваше, че той не бе на това мнение.
— Необичайна история и необичайно име — заключи тя и отново се обърна към вратата.
Той отново я спря.
— Защо бързаш толкова, Милисънт? Изглежда винаги бързаш за някъде. Чудя се дали имаш време понякога да се възхитиш на красотата на едно цъфнало цвете?
Странен въпрос от устата на такъв грубиян, но тя от върна съвсем искрено:
— Да, когато цъфтят и ухаят, аз се спирам, за да се насладя на аромата им. Всъщност, когато съм си у дома, прекарвам по-голямата част от времето си сред природата, вместо зад каменните стени на замъка.
Още докато изричаше думите, се ядоса на себе си, че бе споделила с него нещо толкова лично. Със сигурност нямаше защо да му казва.
— Питам се защо ли никак не съм изненадан. — Тонът му бе неочаквано мек и той пристъпи към нея.