Улфрик отново се изчерви, но този път от гняв, а не от смущение.
— Тя бе наистина зла, татко. Държеше се повече като момче, отколкото като момиче — предизвикателно и дръзко, от устата й се сипеха ругатни, нахвърляше се срещу всеки, който се осмеляваше да й противоречи, независимо от възрастта или ранга му. Но не заради това не я искам. Предпочитам да се оженя за Агнес от Йорк.
— Защо?
Неочакваният въпрос на баща му изненада Улфрик.
— Защо ли?
— Да, защо? Обичаш ли я?
— Знам, че бих искал да я отведа в леглото си, но да я обичам? Не, съмнявам се, че изпитвам такива чувства.
Гай облекчено се засмя.
— В страстта няма нищо лошо. Дори е чудесна, независимо какво приказват набожните свещеници. Всеки мъж, който получава страст в брака си, е щастливец, но ще бъде много по-щастлив обаче, ако заедно с нея открие и любовта. Но за да се сключи един брак, не са необходими нито любов, нито страст.
— Лично аз предпочитам да желая собствената си съпруга, а не да се задоволявам със слугините й — упорито заяви Улфрик.
Сега бе ред на баща му да се изчерви. Не беше тайна, че не изпитваше голяма любов към съпругата си. Но той бе привързан към нея и я уважаваше достатъчно, за да държи любовниците си настрани от нейното царство. За разлика от приятеля си Найджъл, който силно бе обичал съпругата си и до ден днешен оплакваше загубата й, Гай никога не бе познал любовта към жена, нито пък се чувстваше ощетен от тази липса. Но страстта бе друго нещо — през годините бе имал много любовници, твърде много, за да знае броя им, и ако Ан не бе чувала за тях, то синът му със сигурност знаеше.
Въпреки това в погледа на Улфрик нямаше укор. Той самият от доста ранна възраст тичаше след жените, така че нямаше право да съди баща си. Гай не сметна за необходимо да обяснява, че страстта се задоволява еднакво добре.
— Просто искам да ти кажа, Улф, че твоята съпруга ще ни донесе…
— Тя все още не ми е съпруга! — избухна младият мъж. Баща му продължи, сякаш не бе чул нищо:
— Твоята съпруга ще ни донесе точно това, от което се нуждаем в настоящия момент — натъртено изрече той. — Силни съюзници имаме в изобилие. Всичките ти пет сестри са добре задомени. Земи също притежаваме достатъчно, въпреки че след като се ожениш, може да се наложи да купим още. Трябва да се построят още замъци, а и да се направят подобрения… Господи, Улф, тя ще ни донесе цяло състояние и няма защо да се мръщиш — изобщо не е важно дали се нуждаем от него или не.
Преди да каже най-силния си аргумент, Гай отпи голяма глътка вино.
— Освен това ти я накара да чака твърде дълго и ще и нанесеш смъртна обида, ако сега се откажеш. Защото тя вече е минала най-добрата възраст за женитба, и то благодарение на твоето прекалено дълго протакане. Този път ще трябва да я вземеш и да приключиш с тази работа. Другата седмица ще потеглиш за Дънбър.
— Това заповед ли е? — сковано попита Улфрик.
— Щом се налага, да! Няма да разваля годежа, Улф! Вече е твърде късно, след като момичето е навършило осемнадесет години. Ще ме посрамиш ли, като ме принудиш да го направя?
— Не, ще я взема! — вбесено отвърна синът. — Ще се оженя за нея, но не съм сигурен, че ще мога да живея с нея!
С тези думи той излезе от залата. Гай го проследи с поглед, после се обърна и се втренчи в пламъците в огнището. Ставаше късно. Бе изчакал лейди Ан и дамите й да се оттеглят в покоите си, преди да повика Улфрик. Може би трябваше да помоли Ан да му помогне.
Улфрик никога не възразяваше на майка си, не спореше с нея, както с баща си. По-скоро обратното — с радост изпълняваше всички нейни желания, защото много я обичаше. Ан бе не по-малко нетърпелива от съпруга си да види сина си задомен. Тъкмо тя настоя Гай да поговори с Улфрик, преди да е заминал на друга война. Не се съмняваше, че й се иска по-скоро да напълни празните си ковчежета с част от парите на невястата. Гай бе сигурен, че Ан щеше да успее много лесно да получи съгласието на сина си, независимо от нежеланието му, както със собствената, така и с чужда жена. А и всеки мъж обичаше предизвикателството на новите завоевания. Но какво да се прави, такъв беше животът. Вместо това сви вежди и рече:
— Няма да посрамя честта на семейството си, като поискам разваляне на годежа. Ти знаеш, че Найджъл Криспин е най-близкият ми приятел. Освен това ти е добре известно, че той спаси живота ми навремето. Тогава конят ми падна върху мен, затисна ме така, че да не мога да се измъкна, а проклетият сарацински ятаган бе на косъм от главата ми. Тогава нямах с какво да му се отблагодаря. Но когато се родиха дъщерите му, вече можех да му предложа най-скъпото си — теб. Съюзът между семействата ни е от второстепенно значение. Поне така беше на времето.