— Това означава ли, че сега е важен? — троснато попита Улфрик.
Баща му отново въздъхна.
— Ако кралят искаше само четиридесет дни служба, нямаше да има голямо значение, но той иска много повече. Ти самият му служи вярно много по-дълго време. Ето и сега се връщаш от битка, а вече говориш, че ще участваш заедно с краля в следващата му кампания отвъд Ламанша. Вече е време да се сложи край на това, Улф. Ние не можем да си позволим да издържаме и нашите хора, и кралската армия.
— Никога не си ми казвал, че не ни достигат средства — укорително го изгледа Улфрик.
— Не исках да те тревожа, докато ти се биеше във войните на краля. Пък и положението ни не е чак толкова отчайващо, просто имаме някои неприятности. През последните десет години се случиха доста неща, които изчерпаха резервите ни. Посещението на краля миналата година заедно с целия двор — знаеш, че винаги пътува така — а и онези кампании срещу Уелс ни донесоха повече вреда, отколкото полза. Наоколо не остана ферма, която да храни хората ни, а самите уелсци изоставиха домовете си и се изпокриха вдън земя…
Гай замълча. Лицето на Улфрик се изкриви от раздразнение, когато си припомни безплодните битки срещу уелсците, които предпочитаха да нападат от засада, а не да се бият открито на бойното поле. Улфрик бе загубил много от хората си в Уелс.
Господарят на Шефърд въздъхна отново, питайки се дали като настоява за този брак, не прави лоша услуга на дъщерята на Найджъл.
Глава 3
До Дънбър обикновено се пътуваше за ден и половина. Отряд войници, както и неколцина рицари придружаваха Улфрик. Те бяха необходими не толкова за него, колкото за дамата и свитата й по обратния път, тъй като кралството на Джон Плантагенет гъмжеше от въоръжени банди и разбойници.
Някои от бароните на Джон, осъдени на изгнание, водеха собствена война по пътищата на страната, нападайки тези, които все още се ползваха с благоволението на краля на Англия. Дори Гай да не бе настоявал да се вземат предпазни мерки, Улфрик щеше сам да го стори. Нямаше намерение да заслужи обвиненията на баща си, че е застрашил живота на бъдещата си съпруга, колкото и нежелана да бе за него тази натрапена му избраница.
Бъдещата му съпруга… Само мисълта за онова мършаво дяволче го накара да изръмжи от недоволство. Неговият незаконен брат повдигна учудено вежди.
Улфрик и хората му току-що бяха вдигнали лагера си и бяха поели по главния път. Не бе много лесно да се намери страноприемница, където да пренощуват толкова много хора, и затова Улфрик бе решил да устрои лагера си близо до пътя. Макар че на връщане трябваше да се погрижи да открие подходящо място за преспиване, тъй като навярно тя щеше да настоява да спи в легло, а не върху неговото наметало, проснато направо на коравата земя.
— Изглежда все още не си се примирил с мисълта, че ще трябва да се ожениш за тази девойка? — попита Реймънд, когато препуснаха един до друг по пътя.
— Не! И ми се струва, че никога няма да се примиря — призна Улфрик. — Чувствам се така, сякаш ме купуват… Доста противно чувство!
Реймънд презрително изсумтя.
— Та нали нашият баща е направил предложението, а не нейният? Ако беше обратното, може би щях да се съглася. Но…
— Пфу! Не искам повече да говоря за това…
— Не, по-добре е отсега да свикнеш с неизбежното, преди да си се срещнал с нея — предупреди го Реймънд. — Какво всъщност имаш против годеницата си, Улф?
— Още когато беше дете, у нея нямаше нищо, което да се хареса някому, но затова пък имаше твърде много отблъскващи неща — въздъхна брат му. — Дълбоко се съмнявам, че няколкото изминали години са я променили. Боя се, че ще мразя съпругата си.
— Е, със сигурност това не е нещо, което ще се случи за пръв път — ухили се Реймънд. — Само крепостните селяни могат сами да си избират брачните си партньорки. На благородниците не им е позволен подобен разкош.
Последното бе казано с известно злорадство, така че Улфрик размаха юмрук към брат си, който се засмя и се дръпна, за да избегне удара.
— Не е нужно да ми напомняш, че сам си избрал съпругата си и безумно я обичаш — озъби се Улфрик и изръмжа още по-силно: — Освен това не си крепостен селянин!
Реймънд му се усмихна с обич. Малцина бяха тези, които като Улфрик признаваха благородния му произход. Майка му бе крепостна селянка, а това го поставяше в незавидното положение да не бъде приет нито от крепостните, нито от благородниците. Но Реймънд бе много по-голям късметлия от повечето незаконни деца, тъй като Гай му бе помогнал да получи рицарско звание. След посвещаването му в рицарски сан, му бе дал малко имение, за да бъде самостоятелен.