Именно поради това Реймънд успя да спечели за съпруга жената, която сам си бе избрал — Елоиз, дъщерята на сър Ричард. Ричард бе безимотен рицар, един от служителите на Гай, и почти не хранеше надежда, че ще намери заможен съпруг за единственото си дете. Предложението на Реймънд бе истинска радост за него. Не, Реймънд не завиждаше на Улфрик, че е единственият законен син на графа. Животът му бе обикновен, но той си го харесаше. А животът на Улфрик бе доста по-сложен и в момента май не особено щастлив.
— Колко време мина, откакто за пръв път си се срещнал с нея? — попита Реймънд.
— Почти дванадесет години.
Младият мъж извърна очи към небето.
— Мили Боже, да не би да си мислиш, че тя не се е променила за всичкото това време? Че не са я научили на добри обноски и държание, подходящи за ранга й? Сигурен съм, че ще те помоли да й простиш това, което те е накарало да я намразиш на времето. Между другото, какво бе то?
— Тогава тя беше на шест години, а аз на тринадесет и знаех, че един ден трябва да ми стане жена, но тя не ме познаваше. Излязох да я потърся и я открих в една от конюшните на Дънбър с две момчета на нейната възраст. Показваше им голям ловен сокол и твърдеше, че е неин. Проклетата птица бе кацнала върху китката й и беше почти толкова голяма, колкото и тя.
Докато разказваше, съвсем ясно си припомни деня, когато за пръв път бе срещнал годеницата си. Момичето бе мръсно, изглеждаше така, сякаш се бе въргаляло в праха малкото й остро личице бе цялото оплескано с кал и мръсотия. Краката й, твърде дълги за ръста й, биеха на очи, защото тя не бе облечена както би се очаквало от едно малко момиче, а носеше панталони с гамаши и груба туника, също като момчетата, с които играеше.
Всъщност, тогава му бе доста трудно да различи кое от трите деца е неговата годеница, въпреки че го бяха предупредили за облеклото й. Очевидно всички в Дънбър Касъл смятаха за много забавно, че дъщерята на господаря им носи момчешки дрехи.
Някои от крепостните селяни обличаха дъщерите си по този начин, но само ако трябваше да износват дрехите на по-големите им братя. Но коя жена, дама при това, щеше да предпочете да се облича в мъжки дрехи? Обаче това момиче го бе направило. Дългата и кестенява коса, сплъстена от мръсотията, бе вързана отзад и Улфрик никога не би отгатнал, че това е тя, ако някой не бе извикал името й.
Тогава осъзна, че годеницата му държи голямата птица, а соколът дори не бе с качулка. Първата му мисъл бе, че трябва да я предпази от хищната птица. Та това момиче изглежда не осъзнаваше колко опасни могат да бъдат ловните соколи. Освен това бе твърде малка, за да й позволяват да ги приближава, камо ли да ги държи върху китката си. Сигурно тайно се бе промъкнала и бе взела птицата, докато соколарят отсъстваше.
И тогава я чу да се хвали пред младите си и наивни приятели.
— Сега тази птица е моя. Позволява само на мен да я храня!
Нейна? Улфрик не можа да сдържи презрителното си изсумтяване. Звукът я накара да се обърне, но изобщо не й направи впечатление. Тя бе твърде млада, за да разбере, че той бе израз на недоверието му към приказките й. В очите на Улфрик момичето беше една малка лъжкиня.
— Кой си ти? — попита го тя.
— Аз съм този, за когото ще се омъжиш, когато пораснеш достатъчно… когато станеш мома за женене…
Той не можа да разбере защо думите му я обидиха. Това си беше самата истина, но тя очевидно се почувства жестоко засегната. Светлозелените й очи заискриха и в тях проблеснаха златни пламъци — недвусмислен знак за гнева, бушуващ в нея.
— Тогава тя побесня, нарече ме лъжец и избълва още десетина обидни имена, които дори не бях чувал — продължи разказа си Улфрик. — После ми заповяда завинаги да изчезна от погледа й.
Реймънд се опита да сподави смеха си, но не особено успешно.
— Господи, и всичко това от едно дете?
— По-скоро от един малък дявол в женски образ — поправи го Улфрик. — Тъй като не си тръгнах — всъщност бях толкова смаян, че не можех да помръдна — очите й се присвиха и тя пусна сокола точно срещу мен. Аз вдигнах ръка, за да се предпазя, но това се оказа грешка. Клюнът му се заби между първите две кокалчета на юмрука ми, а ноктите му се вкопчиха в ръката му.
— Имал си късмет, че не си загубил някой от пръстите си! — подсвирна Реймънд.
— Загубих доста голямо парче кожа и още имам белег. Накрая успях да се отърва от проклетата птица и я запратих към стената на конюшнята. Сигурен бях, че не съм я убил, но малката вещица навярно си е помислила, че съм го сторил, и се нахвърли върху мен. Започна да ме удря с малките си юмруци, което обаче бе безполезно — както сам знаеш, бях доста едър за възрастта си, а и тя едва стигаше до кръста ми. Но разбеснялото се зверче ме ухапа, аз изревах от болка и се олюлях, а един от юмруците й попадна там, където най-малко бих желал. Прониза ме остра болка и аз се свлякох на колене.