Бяха изминали половината път, когато дочуха звън на оръжие. Звукът накара Улфрик да се усмихне. Той бе воин и през по-голямата част от живота си се бе подготвял за участие в битки, така че винаги се радваше, когато му се удадеше сгоден случай да покаже уменията си. Реймънд споделяше напълно чувствата му. Двамата си размениха въодушевени погледи и пришпориха конете.
И наистина се озоваха в разгара на бойна схватка. От начало помислиха, че е военна тренировка, но скоро осъзнаха, че участниците се биеха твърде ожесточено, а сред тях имаше и жена.
Четирима от мъжете бяха на коне, а останалите седмина или може би малко повече бяха заобиколили жената. Всички бяха загърнати в тежки зимни пелерини и бе трудно да се различи кои бяха от замъка Дънбър и кои — нападателите. Именно заради това Улфрик не можеше да се хвърли незабавно в боя и да започне да сече с меча си наляво и надясно.
Даде знак на хората си да спрат, но те не се подчиниха или поне не веднага, така че той препусна напред и извика:
— Кой се нуждае от помощ?
Трябваше да изкрещи два пъти, тъй като гласът му се заглушаваше от звъна на оръжията. Но вторият му вик привлече вниманието на биещите се и особено на конниците. За кратко настъпи тишина и всички с любопитство погледнаха новодошлите.
След миг четиримата конници смушкаха конете си и препуснаха в галоп към гората. Възможно бе да са от замъка и да бягат към Дънбър, смятайки, че нападателите им са получили подкрепление, но това бе малко вероятно, защото жената остана. Тя приближи към тях и леко се поклони.
Наметката й се разтвори и отдолу се показаха богати дрехи — явно тя бе лейди и доста хубава при това, което мигом привлече вниманието на Улфрик. Изглеждаше уплашена, а пребледнялото й лице бавно възвръщаше цвета си. Булото на главата й се бе свлякло, разкривайки гъсти и лъскави кестеняви коси, а когато вдигна поглед към него, той видя две зелени очи — толкова светли и блестящи, че приличаха на бистри скъпоценни камъни…
Зелени очи? Господи, нима това бе тя? Неговата годеница, толкова скромно поднасяща своята благодарност? Не, не би могъл да бъде такъв късметлия! Не би могла да се промени толкова много и да се превърне в тази прекрасна моминска розова пъпка.
А когато заговори, гласът й бе гладък и мек.
— Пристигнахте точно навреме, милорд, и аз с цялото си сърце съм благодарна…
Дамата не можа да довърши, тъй като бе грубо изблъска на настрани от един младеж, който изгледа кръвнишки Улфрик и извика:
— Не стойте тук като пияни глупаци, а препуснете след тях. На всяка цена трябва да ги заловите!
Улфрик замръзна, обиден до дъното на душата си. Това безочливо хлапе, вероятно на не повече от четиринадесет години, бе облечено като прост селянин. Това бе всичко, което младият рицар забеляза, но то бе достатъчно предизвикателство да слезе от коня и да удуши нахалника.
Но преди да освободи крака си от стремето, се разнесе същият подигравателен глас:
— Некадърници, които се смятат за рицари! Предложихте помощта си, така че сега не я оттегляйте!
Улфрик остана на седлото и смушка коня си. Глупавото момче нямаше достатъчно разум, за да побегне, а остана предизвикателно на мястото си, сякаш нарочно подканваше Улфрик да го стъпче. Младият мъж се възхищаваше на смелостта, но не и на глупостта, а този хлапак трябва да бе малоумен, за да говори по този начин на един рицар. И тъкмо това възпря ръката му — той не биеше деца, жени или идиоти, които не осъзнаваха какво вършат и говорят.
— По-доволен ли щеше да бъдеш, ако бяхте изгубили битката? — търпеливо попита той. — Аз сложих край на свадата. Не съм предлагал нищо повече.
— Ти ги остави да избягат! — обвини го момчето.
— Аз не съм упълномощен да преследвам разбойници и ако се осмелиш да ми кажеш още само една дума, господинчо, ще отрежа езика ти и ще накарам да ми го поднесат за вечеря!
При тези думи дамата пристъпи пред момчето и протегна омиротворително ръка към Улфрик.
— Моля ви, нека няма повече насилие.
Навярно момчето бе неин слуга и тя се опитваше да го защити. От своя страна Улфрик бе изключително доволен от промяната в годеницата си и бе готов да й угоди във всичко.
— Както желаете, милейди. Имате ли нещо против да ви придружа до Дънбър? Тъкмо натам съм се запътил.
Тя кимна стеснително и попита:
— Навярно сте дошли, за да се видите с баща ми?
Улфрик я дари с ослепителна усмивка. Ако досега бе имал някакви съмнения, че това е неговата бъдеща съпруга, сега тя напълно ги разсея.
Повдигна я и много внимателно я настани на седлото пред себе си. Девойката не тежеше повече от едно дете и ухаеше на рози. Господи, той наистина бе щастлив мъж!