Станало така, че в една ярка, мразовита утрин, докато Септимус хъркал дебелашки, госпожица Гъм се събудила, облякла банския си костюм, увила се в кадифен халат, обула гуменки и поела по снежната пътека към езерото. Повърхността му била леко заледена, но отдолу водата прозирала примамливо. Госпожицата свалила халата и гуменките и се хвърлила през глава в ледената вода, като показала, както личало, всички признаци на голямо удоволствие.
Не след дълго Септимус се събудил и с безпогрешния инстинкт на влюбен веднага разбрал, че обичаната му Мерседес не е в къщата. Обходил я нагоре-надолу, като зовял името й. Намерил дрехите и другите й вещи в стаята и разбрал, че не е отпътувала тайно за града (защото това била първата странна мисъл, която го споходила). Сигурно била навън.
Бързо надянал чифт ботуши върху босите си крака и надянал най-дебелото си палто над пижамата. Така екипиран се втурнал навън, продължавайки да я вика.
Естествено госпожица Гъм го чула и размахала буйно ръце като крещяла:
— Тук съм, Сеп, тук съм!
Това, което се случило после, ще ви предам с думите на самия Септимус. Ето какво разказа той:
— Стори ми се, че вика: „Помощ, помощ, помощ!“ Стигнах до логичното заключение, че любимата ми се е осмелила да тръгне по леда в момент на лудост и е паднала в езерото. Как би могло да ми дойде на ум, че доброволно ще се хвърли в ледените води? — След кратка пауза продължи:
— Толкова голяма бе любовта ми към нея, Джордж, че моментално реших да предизвикам водата, която обикновено малодушно избягвам — особено ледено студената, и да й се притека на помощ. Е, може би не моментално, но честно казано след не повече от две, или в краен случай три минути на размисъл. След това изкрещях: „Идвам обична, единствена моя! Дръж главата си над водата!“ — И тръгнах. Не смятах да вървя по снега. Чувствах, че няма достатъчно време. Намалявах теглото си докато тичах и след това полетях в едно великолепно пързаляне право през тънката снежна покривка, право през леда, който обрамчваше езерото, и… право във водата, което бе съпроводено с едно гръмко, атрактивно пльосване.
Както знаеш, не мога да плувам и наистина ужасно ме е страх от водата. Ботушите и палтото ме теглеха към дъното и със сигурност щях да се удавя, ако Мерседес не ме бе спасила.
Може би си мислиш, че романтиката в подвига и ни е сближила и свързала в едно цяло, но… — Септимус поклати отрицателно глава, а в очите му имаше сълзи.
— Нищо подобно. Беше бясна. „Ах ти дръвник такъв!“, пищеше тя пронизително. „Как можа да се хвърлиш във водата с палто и ботуши, а на всичкото отгоре не можеш и да плуваш! Какво, за Бога, си мислеше, че правиш? Знаеш ли колко трудно ми беше да те измъкна на брега? И така се беше паникьосал, че ме цапардоса по ченето. За малко да ме убиеш — почти ми изкърти челюстта и щяхме да се удавим и двамата. Още ме боли.“
Тя си събра багажа и си замина сърдита, а аз останах сам с наченките на нещо, което се разви бързо в много гадна настинка. Още не ми е минало съвсем. Не съм я виждал оттогава — не отговаря на писмата ми, затваря телефона, когато чуе гласа ми. Животът свърши, Джордж.
— Септимус, не за друго, а само от чисто любопитство искам да те попитам, защо се хвърли във водата? — казах аз. — Защо не остана на брега на езерото или толкова близо до леда, колкото да не те е страх, и не й подаде дълга пръчка или нещо подобно?
Септимус изглеждаше огорчен.
— Не смятах да се хвърлям във водата, а само да се плъзна по повърхността й.
— Да се плъзнеш по повърхността й? Не ти ли казах, че безтегловността ти ще действа само върху лед?
Септимус доби яростно изражение.
— Така си мислех. Ти ми каза, че ще действа върху Н2О. Това са молекулите на водата, нали?
Той беше прав. Н2О звучеше по-научно, а тогава трябваше да поддържам пред него имиджа си на научен гений. Опитах се да възразя:
— Но имах предвид твърда Н2О.
— Да, но не каза твърда Н2О! — изсъска Септимус, като бавно започна да се надига, а нещо във вида му подсказваше недвусмислено за намерението му да ме накълца на парчета.
Не рискувах, да остана, за да проверя основателно ли е било предчувствието ми. Не съм го виждал от тогава, нито пък съм ходил в извънградския му рай. Допускам, че живее на някой остров в Южно море, най-вече защото, мисля си аз, не желае никога повече да вижда сняг или лед.
Стана както казах: „Допусни жена в живота си и…“, макар че като се замисля, май беше Хамлет този, който произнесъл тези думи точно преди да промуши с ножа си Офелия.