— Аз знаех, че ти си с Ксинтия и днес много се притесних, че те няма, а тя е с него тук. Но да продължа. Та те видели по-нататъшната гощавка на Бургот. След гаврата със слугата, му изпил кръвчицата и започнал да се превръща в същото изчадие, като Арон, но много по-едро и силно. Заровил трупа за броени секунди. Пръстите му били като от желязо и така ровели земята, все едно че копаел с лопата. След това политнал с големите си прилепови крила нагоре и в посока към Хохландската църква.
Уйлям слушаше и съпоставяше снощната случка с новите доказателства за "летящия прилеп". Той нямаше избор. Трябваше да разкаже всичко на Якоб, иначе борбата му срещу изчадията никога не би имала пълен успех. Но първо искаше да види сцената с Ксинтия, дори имаше желание да говори с нея, но същевременно трябваше и да се пази от Дионисий.
— Виж какъв е напорист, този дебелак — забележи Якоб, зяпайки през отвора. — Но той ще я изнасили! Виж .. .. , виж, Уйлям!
Графът погледна и не можа да изтърпи това, което правеше Дионисий. Стана и повлече довереника след себе си.
Ксинтия бе твърдо и недвусмислено поставена от силния и масивен сътрапезник на масата. Полупиян и от виното, и от красотата й, Дионисий разкопчаваше ненужните копчета по панталона си и притискаше със свободната си ръка изваяното тяло на красавицата. Тя бе изпаднала в ужас и отвращение от него, но знаеше, че си го заслужава. Такава двойствена игра винаги се заплаща скъпо. Понечи да извика, но кой ли би посмял да й помогне. Може би само Уйлям, но той сигурно лежеше с разпрана шия в замъка или бе умрял.
— Дионисий, недей тук! Ще ни видят хората и ще говорят после. А пък и Арон ще бъде огорчен, ако научи. Спри! Моля те, животно такова. .. — вече полуразголена, тя се мъчеше да го възпре, но без особен резултат. — О-ох, недей!
Тогава прелъстителката докопа една делва пълна с маслини и с всичката си сила, която притежаваше, я стовари върху главата на сладострастника. Той отначало погледна нагоре към нея, но после загуби съзнание и се строполи на стола.
Объркана, Ксинтия се засуети около него, но схвана, че би било по-добре да напусне страноприемницата. С бързи стъпки тя излезе от ложата и тъкмо затваряше вратата, когато се сблъска с графа. Неочакваната поява на любимия така я шокира, че тя припадна в ръцете му и той трябваше да я завлече в тайника.
Там те я положиха на един дървен нар и Якоб изтича за вода. През това време някакъв воин се мярна на вратата и без да почука влезе. Явно бе от подчинените на градската управа и по-точно на Арон градоначалника. При гледката, която се откриваше пред него, признатата от всички красавица на Лейдън, просната в безсъзнание на нара, той объркано се хвана за меча.
— Не се плаши, момко, аз съм граф де Мол, от кралската гвардия и нищо лошо не се е случило. Ксинтия била нападната от Дионисий Бургот и той се е опитал да я изнасили, но явно тя се е отскубнала и. .. — не успя да довърши обяснението си Уйлям, защото на воина му бе достатъчно да чуе името на братовчед си Дионисий, за да извади меча от ножницата.
— Мръсен самозванец, дори и да си граф, ти ще умреш! Няма да позволя да опетниш името на братовчед ми!
— Спри войниче, нека той да си плати .. .!
— Графе, пази се, това е Роб Бургот, или по-скоро бягай, той ще те убие! — извика току-що появилият се на вратата Якоб. Пръстената кана с вода се пръсна от удара на меча на Роб и така запази шията на влизащия.
Изненадващо дори за самия себе си, граф де Мол така отскокна от мястото си, че едва не докосна триметровия таван. Енергията, която притежаваше, но все още не умееше да управлява добре, явно бе в ход. Той направи двойно салто и със завидно приземяване се намери зад нападналия го воин. За секунда мечът на графа бе опрян о мястото, където шията на Роб не бе защитена.
— Ти си от тях, проклето създание ... — излезе някакъв звук от притиснатата шия. — Ти си „летящ прил .. ..
Не можа да изхърка думата, защото пак с неуправляемо движение на ръката си графът преряза гърлото му. От разпраната артерия шурна кръв, която оплиска лицето на Уйлям. Миризмата на червената течност като че ли извади от равновесие графа и той с шеметна бързина отвори уста. Позволи струята да се насочи в гърлото му и жадно запреглъща.
Якоб гледаше и не вярваше на очите си, че неговият приятел и дългогодишен идол си позволява такива неестествени неща. Стоеше онемял и цялото му тяло бе парализирано. Дори да искаше, не можеше и крачка да направи.
"Трябва — мислеше си той — трябва колкото се може по-скоро да напусна това място ."