След гледането на материала за преживяванията на Петер и Александра, изследователките се натъкнаха и на факта, че всички сегашни човешки връзки се преплитат с минали такива, и че времето с настоящо живеещ партньор, отговаря на предишно такова. Дали щеше да се потвърди това в следващи животи на двойката, беше въпрос на време.
— Готови за запис! Натисни ентъра, настройка на вълновата честота на сензорното поле. Старт! — изкомандва Йоманда и двете се залепиха за монитора.
*****
Петер бе в сферата, окичен с всевъзможни кабели, свързващи слепоочието му с интерния вход на компютъра. Под хипнозата на докторката той бе насочен отново към стария град Лейдън и към последния му миг преди раздялата с тялото си, и към края на живота му като мъдър и всеотдаен граф, избавил тогавашна Недерландия от напастта на „летящите прилепи".
— Това ще е краят — каза графът и затвори очи. — Заповедта на краля трябва да се изпълни. Длъжен съм!
В Хохландската църква щеше да се разиграе истинското велико събитие.
Тялото на Уйлям де Мол бе проснато в средата на църквата. До него лежаха безжизнени всички, които преди можеха да се нарекат "летящи прилепи". След скъсването на сребърните нишки, актьорите от сцената в замъка на Борсбом бяха вече мъртви тела. Графът ги бе зарил всичките долу, в блатото и множество комари и жаби се опитваха да смучат от разлагащата се плът на най-важните особи в стадото. С напрегнат полет, той и Ксинтия, доближени един до друг, достигнаха високата църква. Там никой не подозираше, че идва краят. Захванати здраво за свода те очакваха поредното излитане на субстанциите нагоре, към Отвъдното.
Току-що пристигналите се извисиха на челното място, което по принцип бе на Арон.
Стадото притихна. Граф де Мол заговори тихо, но отчетливо и ясно:
— Арон е мъртъв, Дионисий също. Аз съм новият водач и новият палач. Всички вие ще трябва да се разделите със земния живот. Душите ви трябва да са свободни, за да протича естественият ход на живота. Всеки един от вас го очаква ново превъплащение. Великият Одисей го обещава. Той е вече в мен и желае промяна.
Тълпата „летящи прилепи" замръзна. Някои от тях понечиха да се отделят, но парализиращата сила на Одисей ги настигна начаса и тогава всички се ужасиха от първите екзекуции. Крилата им като заледени висулки се стопиха пред погледите на останалите, безформените змиеподобни тела конвулсираха и люспите им се лющеха. Голотата им се задълбочи дотам, че вените и артериите започнаха да се оголват. Пукаха се и от тях като фонтани заблика кръвта, събирана от умъртвените преди това жертви. "Убийците-прилепи" постепенно придобиваха предишните си човешки форми, но това бяха само едни трупове. Изцъклени очи и недоразвити ръце, някъде с по един, някъде с по два окършени пръста се търкаляха по мръсния под. Неистови, жални звуци, примесени с цвърчене се отделяха от разкривените, беззъби, човешки развалини. Ярка светлина се разля в Хохландската църква. Хиляди светкавици обвиха умиращите тела. От всяко едно излизаха душевни субстанции, по две-три или цели дузини. Те можеха да се видят под формата на леки сияния, движещи се плавно нагоре. Бяха навярно щастливи, защото липсваха вече свилените, сребърни нишки, които ги задържаха в изродените "прилепи".
— Това бе наказанието за неразумните, които се осмелиха и дръзнаха да избягат! — поде новият водач Уйлям де Мол. — Вашият и моят ред идва сега. Просто нишките на всички души, затворени във вас, трябва да бъдат освободени. Одисей ще ни избави. Това не е смърт, това е освобождение!
При вида на останките от "бунтовниците - прилепи" всеки зачака примирено своята участ. Ксинтия също бе потресена. Тя се бе свила в прегръдката на своя любим и чакаше освобождението. Не съжаляваше, защото знаеше, че това е в името на доброто.
— Ксинтия, приготви се! Обичам те! — зашепна графът и с последна трепетна прегръдка обви красивото и любимо, черно цвете.
— Смъртта не е краят! — даде отговор на прегръдката тя.
Одисей впрегна всички "летящи прилепи" в едно и сътвори от тях за последен път Майката. С нежен полет тя се понесе нагоре, като остави змийските люспести кожи и нокти вече без свилените свръзки със земните тела. Нишките бяха прекъснати от Одисей и така мистерията на Лейдън бе разрешена. Всички "прилепи", включително графът и Ксинтия, повече не съществуваха..., може би само един, Роб Бургот, ако се съвземеше до сутринта, ако грейнеше слънцето, и ако бе достатъчно интелигентен. Все въпроси, които тежаха в полза към гибелта на Роб. Бъдещето щеше да реши дали ново нашествие на "прилепи" ще зароди този Роб Бургот или просто ще умре. Графът не бе помислил за него — Умирам! Това е краят! Какво ли ме чака! ? — изрече с лека уплаха графът и продължи разсъжденията си. — Или всичко е едно нищо? Напразни илюзии за продължаване в Отвъдното.