*****
След общото излитане на стадото, всички души бяха свободни. Майката бе само едно средство за по-лесно придвижване към прехода между реалния свят и неизвестното. Границата лесно и безболезнено се минаваше от много душевни субстанции, обединени и водени от стар дух-водач. Във войните, такова излитане на душите на многото убити и преминаване в Отвъдното, също бе съпровождано от стар дух. Когато ставаше поединично, разликата се състоеше в това, че субстанцията напуснала тялото, кръжеше в пространството над трупа и мъчно се отделяше от миналото на индивида и неговите близки. Имаше също и възможност да бъде притеглена в царството на "гойките", ако бе бавно подвижна и водила покварен живот.
Границата бе близко и всички души я чувстваха с непознатите за тях нови органи.
След излитането Уйлям де Мол, вече във формата на сияеща душевна субстанция, се почувства лек като перо. Летенето бе приятно, въпреки всички земни представи за невъзможността човек да лети. Той виждаше всичко: високия покрив на Хохландската църква, широката река Рейн, стария, великолепен Лейдън, вятърните мелници. Той видя и Ксинтия, която бе наблизо, гледаше към него и му се усмихваше. Тя бе същата красавица, с дълга черна коса, дълги бедра, изящно лице. Но всичко бе така прозрачно, че Уйлям се уплаши, когато реши да я погали и нищо не усети. Неговата ръка така и се стопи в ръката на Ксинтия. Той понечи да каже нещо, но от устата му не излезе никакъв звук, искаше да й каже, че е невероятно щастлив, че я вижда, и че я обича с още по-голяма сила. Видя и разтварянето на устните й, нейното желание да каже нещо, но не се получаваше нищо. Това го обезпокои. .. , но не за дълго.
"Хей, графе, използвай развития си резерв. Помисли и насочи мисълта си към нея." — чу в главата си звучене, което преди можеше да окачестви като гласа на Одисей.
"Добре, да опитам тогава — рече си Уйлям и изстреля заряд от енергия към любимата си. — Ксинтия, моя обич, страхуваш ли се? Опитай да помислиш нещо и ми го прати."
"Уйлям, аз те чувам без да ми говориш. Обичам те и съм щастлива, че пак сме заедно, дори и след смъртта. Не ме е страх ." — чу той мислите й
Границата. Никой земен не би могъл да си представи каква красота излъчваше и какво спокойствие те обземаше, само като я погледнеш.
Анакондата
Анакондата тихо се плъзна по жилавите листа на вековната джунгла. Целта бе, колкото се може по-бързо, да се добере до плиткия залив на Широката река. Усетила идващото стадо рогати чифтокопитни, тя искаше да се зарови в тинята и да чака някоя жертва. В движенията й се чувстваше нетърпението, жаждата за кръв. Почти два месеца не бе вкусвала нищо и силите я бяха понапуснали, но желанието бе все така неописуемо голямо. Огромното туловище, което тя влачеше, се плъзгаше все пак с лекота, защото плисналият дъжд насърчаваше вълнообразното й плъзгане. Предпазливостта също влизаше в сметките на змията, защото вечният й враг, Големият кайман бе винаги там, където се очакваше я стадо, я отделен топлокръвен екземпляр да пие вода от плитките заливчета на реката. Красотата, която излъчваше тялото й, съвпадаше с обкръжаващата я среда. Вековната джунгла, вечно зелена, бе наситена с всевъзможни лиани и широколистни дървета. Растенията, жилави и яки, създаващи впечатление за един в друг оплетени врагове, бяха недвижимата част от децата на джунглата. Другата, движимата част вреше и кипеше. Животът тук бе жесток. Винаги някой дебнеше другия и обратното. Анакондата бе едно от децата на джунглата.
Едва достигнала плиткия залив, някакво предчувствие се промъкна в продълговатия й мозък, изпълнил целия скелет. Опасността висеше във въздуха и тя знаеше, че без борба няма да се размине. Разбира се, при успех огромната змия си осигуряваше още седмици наред спокойно, дремливо състояние.
Вече заровила се достатъчно добре в сивата тиня, Анакондата се стремеше да не издава присъствието си. Можеше дори да се определи, че това не е змия, ами просто враснал клон от близкия столетник. Идването на стадото бе въпрос на време и тя го знаеше много добре. Важното бе дотогава да не я забележи Големият кайман.