Последният двубой с него й нанесе много рани и трябваше да чака няколко месеца полужива-полуумряла. Кайманът бе страшилището в плитките заливчета на Широката река. Той не прощаваше на никакво животно, което идваше да задоволи жаждата си в бистрата вода.
Със силно развитите си сетива, разположени на гърба, змията почувства раздвижване на водата над нея. Това бе той. Големият кайман, крокодил с туловище, колкото голям дънер на столетно дърво, бе усетил също идването на стадото и също се готвеше да вземе своя пай. За Анакондата той и не помисляше, защото просто я смяташе за умряла. Затова и не обърна внимание на дъното, където се бе заровила тя. Отмина и продължи да плува към следващия залив. Змията отклони вниманието си от отминаващата я вече опасност и го насочи към идващия дивеч.
С предпазливи стъпки водачът на стадото настъпи във водата. Разбира се, той бе проследил плуващия кайман, който се отдалечаваше от мястото на водопоя. Едрият мъжкар спокойно даде пример на останалите, като натопи муцуната си и изпръхтя. Анакондата изчакваше всички да навлязат и тогава щеше да избере подходящата за нея жертва.
Ягуарът, с когото змията няколко пъти се бе била и отървала с леки рани, също се готвеше за лов. Изкарал цяла нощ на Столетното дърво, спотайвайки се зад дебелите клони, той бе набелязал вече своята жертва. Това бе младо рогато сърне, с особена осанка. То пиеше с такава грация, че дори Ягуарът му завиждаше, но законът на джунглата си казваше думата и просто трябваше да се случи.
С пресметлив и точен скок Ягуарът се намери върху гърба на набелязаното сърне. Нищо неочакващото животинче се опита да подскокне, но ужасът, който го бе обсебил, бе парализирал всичките му мускули. Хищникът, със заучено движение, събори нещастното сърне във водата. Бликналата алена кръв го зашемети.
Анакондата със светкавично движение също се стрелна към първото животно попаднало в обсега й. За нещастие, то бе същото, което и Ягуарът бе избрал. По странно съвпадение и Анакондата, и Ягуарът се намериха един до друг. Един захапал сърнето за врата, а другият за задните крака. Змията, все още не осъзнала създалата се ситуация, започна да увлича жертвата в по-дълбокото. Хищникът почувства увличането и един силен обръч от туловището на влечугото да се увива около задницата му. Реакцията му бе незабавна. Той захапа студеното и жилаво месо на змията. Разбира се, това не му се отдаде лесно, но бе достатъчно, за да разбере Анакондата, че нещо не е наред.
За кратко време те се отказаха от сърнето и започна борба на живот и смърт между тях. Повече шансове имаше, разбира се змията, защото битката се водеше във водата. Обръчът се затягаше все по-силно и по-силно. На всяко издишване на Ягуара, Анакондата затягаше хватката си и с всяка секунда силата му намаляваше. Ако битката се водеше не във водата, а на сушата, хищникът знаеше как да постъпи. Неговата захапка бе също не по-малко смъртоносна, но тук в реката, той започна да гълта вода и това го обърка. Отпусна челюсти и помисли за отстъпление, но змията го бе завлякла вече доста в дълбокото. Под водата двете тела образуваха такъв водовъртеж, че пиещите животни стремглаво се разпръснаха и побягнаха във всички посоки. Само Големият кайман, усетил заплаха в царството си, се запъти към мястото на битката. Останал без въздух, Ягуарът се бе отпуснал и изпаднал в безсъзнание. Змията го бе вече така обвила, че хватката едва ли можеше да бъде разпусната скоро. Усетила победата, Анакондата повлече жертвата на по-плиткото, за да почне гощавката. Тъкмо когато излизаше на повърхността на водата, тя усети силен удар от шип на крокодил. Шипът на Големия кайман се заби дълбоко в жилавото тяло на змията. Тя започна да потъва в по-дълбокото, разпускайки вече конвулсиращата жертва, усещайки края, своя и този на Ягуара.
*****
Смъртта на граф Уйлям де Мол изпълнила екрана на монитора и наблюдавана от двете екстрасенски, Йоманда и Райдсма, бе вълнуващо събитие за участниците в експеримента. Графичното изображение бе хвърлило във възторг наблюдателките. Откъсналата се от тялото на графа душевна субстанция, изглеждаше на екрана като прелестно сияние. Сребърна, полупрозрачна, с вплетени едни в други свилени нишки, тя бе приела формата на Уйлямовото тяло. До него се виждаше и душата на Ксинтия. Те пътуваха нагоре към Отвъдното.
В лабораторията напрежението бе достигнало връхната си точка. Двете жени се надяваха, че някога ще видят Границата и тайно си пожелаваха да се случи точно сега. Програмистът бе предупредил, че за това трябва още по-мощна и по-усъвършенствана програма.