Започнаха да се дебнат. Богатирът, сигурен в победата си, бе дошъл като че ли само за развлечение. Маркизът разчиташе на огромния си опит и на отличното си обучение в китайските бойни изкуства.
Богатирът нападна пръв, отправяйки силен смъртоносен удар в главата на противника. Разбира се, Маркизът със светкавичен отскок избегна нападението и се претърколи по окървавения мръсен под. Усети тромавостта на руснака и си помисли за ранно решаване на битката. Пируетът със сабления удар би свършил отлична работа. Така и направи. Подскочи с все сила, за да достигне нужната височина и тялото му се завъртя в бесния китайски пирует. Намери се зад човека-мечка и зачака той да се обърне. Богатирът не се разтревожи ни най-малко и дори като че ли се обърна прекалено самонадеяно. Сабленият удар на Маркиза бе силен и точен. Той улучи гърлото на Миша. Какво обаче стана с ръката му, така и не можа да осъзнае веднага. Остра болка парализира дланта му. От гърлото на богатира се отлепи твърда кожа и падна дрънчейки на тепиха. Това бе предпазна, оцветена в розово, яка стоманена ламарина. Руснакът го погледна и се засмя кисело:
— Не е като при Сивия Бен, а французино. ..!? Приготви се да умреш!
За изненада на Маркиза, който мислеше, че само той владее пируета със сабления удар, богатирът вече беше във въздуха и със свистене премина покрай главата му. Ако в този момент се обърнеше, гръклянът му щеше да бъде пречупен. И той се обърна, но с разтворен шпагат на краката. Тежката ръка на руснака само премина като стрела покрай гърлото му. Шпагатът бе спасил живота му.
Дебненето продължи. Публиката изпадна в истерия. Такава борба на високо ниво скоро не бе показвана тук. След няколко удари и парирания, противниците чакаха за грешка. Напрежение бе избило по лицата им. Грешката като че ли бе двойна. И двамата нападнаха с глави. Ударът бе страхотно силен. Звукът бе неистов. Тишина запълни пространството в залата.
Мозък от темето на богатира Миша излетя и се смеси с кръв и прах. Туловището му потрепера и се свлече на тепиха. С конвулсиращи крайници Маркизът също се строполи върху руснака. След това ги взеха и двамата за мъртви и ги изхвърлиха в мазето, откъдето по-късно трябваше да ги извозят за новото гробище.
*****
Току-що пристигнала, Фелисия надникна в дупката. Нямаше и помен от любимия й.
"Излъга ме проклетникът му с проклетник!"— каза си тя и веднага пое надолу към градчето.
Не бе минала и седмица, откакто бяха пристигнали в Нова Монтана и всички говореха за нея. Слухове за красотата й бяха вече обиколили всички барове и страноприемници в града и околията. Имаха я за порядъчна жена, защото искаше с честен труд да се сдобие със злато. Седмица копаене в дупката, купена с последните средства, изкарани от побоищата на Маркиза по панаирите, бе достатъчна да убедят жителите на Монтана в непоквареността им.
Едва пристигнала в градчето, уморена от последните преживявания с "гойката" и находката буца злато, тя погледна кръвясалите си крака и изпокъсаната си дреха.
Знаеше къде да търси своя спасител. Това място можеше да бъде само "Спартанската смърт". Разбира се, там нямаше да я пуснат така лесно, затова тя заобиколи входа и се промъкна между бодливата ограда. Задната врата бе неохранявана и мислеше да се добере някак си оттам. Негрите-роби, които обслужваха "Спартанската смърт" забелязаха младата жена и я загледаха с любопитство. Няколко китайци излязоха навън, влачейки два трупа. Натовариха ги на двуколка и тръгнаха веднага по посока на новото гробище. От темето на по-грамадния труп капеше пресен мозък.
Сърцето на Фелисия се сви, когато двуколката мина покрай нея. Тогава тя го позна. Лицето на богатира бе запомнила много добре от бара. Другото бе похлупено и не можеше да се види, но дрехите..., дрехите бяха на нейния Маркиз. Було от мъгла покри очите й и за кой ли път тя припадна в прахта. Един от негрите се спусна към нея и забръщолеви нещо на африкански. Вдигна я от земята. Друг негър се притече на помощ като запита на английски свестяващата се Фелисия:
— Какво търсиш по дяволите тук, млада госпожице ?
— Моят любим е в двуколката, мъртъв! — изхриптя тя. — Накъде ли ще го закарат?
— Обикновено ги хвърлят в общ гроб, в новите гробища накрай гората. Побързай! Поне да го изровиш и да си го погребеш в отделен гроб. Господ да го прости — добави негърът и се затича обратно към задния вход.
С последни сили Фелисия се запъти към гората. Тя вървеше по следите на двуколката и тихо плачеше. Не след дълго зърна връщащите се от гробищата китайци. Изглежда си бяха свършили работата бързо.