Напълно обезверена, младата жена седна на един пън и продължи да плаче. Нощта бе настъпила неусетно. Сребърно сияние се извиси над нея. Тя се сепна уплашено.
Дух! "Гойката"!" — помисли си веднага и погледна към сиянието.
Някакъв звук нахлу в главата й. Това бе човешка реч.
"Фелисия, той е жив и само ти можеш да го спасиш! Отвори гроба и го измъкни — и гласът добави. — Той ми трябва жив!"
Луната бе изгряла и светеше не по-малко от залязващо слънце. Фелисия се запъти към края на гората. Почти бе стигнала последните дървета, когато нещо зави и много чифта червени очи се насочиха към нея. Това бяха вълци. С лигави муцуни и оголени зъби те се приближаваха. Тя понечи да се покатери по най-близкото дърво и почти успя, когато един от тях я захапа кръвожадно за крака. Ужасът я скова на място и девойката се строполи отново на земята. Вълците я заобиколиха, усещайки свежата кръв.
Тогава се случи нещо, което този път не изненада толкова жертвата. Сребърното сияние се бе превърнало половината в жива "гойка", с остри рога и зъби, половината в сребърно сияние, което продължаваше да се вие във формата на опашка с остър шип. Завихрянето бе толкова силно, че всички вълци се разхвърчаха настрани, кой с разпран корем, кой с откъсната глава. Глутницата бе пометена от "духа-гойка".
"Благодари се на луната, Фелисия. Тя те спаси ." — дочу безжизнено лежащата на земята девойка. След известно време тя продължи, влачейки се към гробищата. Надяваше се това, което говореше "гойката" да е истина, но защо каза, че трябва да е жив? Какво ли иска от него това изчадие?
Гората свършваше и според описанието на негъра, тук някъде трябваше да се намират новите гробища. Фелисия се взря в земята и откри следи от двуколката. Значи бе на правилен път и след като последва тази диря, тя се озова до неголяма яма, току-що заровена с прясна пръст. Нещо мърдаше в горния слой на стъкмения гроб. Чуваше се тих стон и Фелисия не се поколеба да започне разравянето на рохката пръст с голи ръце. Съсирена кръв, смесена с пепелива пръст се налепи по риещите ръце на красавицата. Тогава напипа част от гол, студен крак. Не се уплаши и продължи да рови още по-настървено, защото стонът затихваше и това би било фатално за все още, може би, живия Маркиз. Призля й, когато в сместа от съсирената кръв се прибави и лигавия мозък на богатира Миша. Започна да повръща.
Изведнъж тя напипа топла ръка, която едва потрепваше. Отри изцяло живия труп и се просна до него, изтощена до крайност. Маркизът бе в безсъзнание, но бе жив, защото дишаше. Силното му тяло, голо и изпръскано с кръвта от избитите от него двама противника, бе издържало и това изпитание.
Фелисия откърши два клона от близкото дърво и ги оплете с тънки клонки. Получи се не толкова лош влек. С него трябваше да се опита да завлече любимия до дупката, която бе спасителния стан. Там можеше с няколкото мехове пълни с вода да го измие и лекува с отвари от горски билки. С огромно, нечовешко усилие тя претърколи във влека полуживия Маркиз. Пътят до дупката бе тежък за нежната девойка. На няколко пъти изгубва съзнание, но силната воля, мисълта че може да го спаси, надделя.
Слънцето проправяше път на своите лъчи, които достигнаха вече почти влачещата се Фелисия и тежкия, проснал се на влека, скъп товар. Достигнала мястото, тя се спусна вътре, дърпайки Маркиза за краката. Под дървения полусрутен покрив бе хладно, но уютно. Кожите, които бяха нахвърляни в един ъгъл и им служеха за постеля, воняха ужасно. Топлината обаче бе живителна. Фелисия се строполи върху тях заедно с тежкия си товар. Веднага заспа.
Когато се събуди бе полунощ. Маркизът я гледаше под слабата светлина на газената лампа и се усмихваше:
— Скъпа моя, на небето ли сме или ... Вони на ад.
— Звяр такъв. .. , нали ми обеща, че няма да ходиш там!? — започна да го налага с малките си юмручета Фелисия . — Ти си непоправим...! — продължи тя вече с по-нежен тон. — Но въпреки всичко те обичам.
Обсипа го с целувки и се хвърлиха в любовна прегръдка. След това заспаха веднага.
На другия ден тя му разказа всичко преживяно, за "гойката", за него, погребания преждевременно в края на гората и за буцата със златото. Той не знаеше как да й се отблагодари и постоянно я заливаше с милувки:
— За кой ли път ме спасяваш, Фелисия!?
Приготвиха се за път. Трябваше да открият златото, което би могло да им промени живота завинаги. Преходът до мястото бе въпрос на време, но бе нужно и да се внимава за преследвачи. Съседът им по дупка, Късият Флетчер, бе видял трудната сцена с влаченето на Маркиза, но пък от градчето се чуваха истории за взаимно убилите се спартанци-борци, французина и богатира. Флетчер нещо недоумяваше. Умрял и погребан, как би могъл Маркизът да поеме с омайната жена нанякъде? Значи се криеше нещо, я злато, я необикновена загадка. Той ги изчака да се скрият зад склона и предпазливо тръгна подир тях.