— Любими Шулц, аз се чувствам изключително добре. Кой те извика така спешно? — каза Адолф, подавайки ръка.
— Ами .. ., аз самият. Исках да си изясня нещо по отношение на непрестанните Ви стомашни газове. А и последните хапчета ми се ще да ги изследвам.
— Но аз съм си добре и с тези твои последни хапчета. Дори се чувствам повече от отлично.
— А защо сте полегнали така, Ваше величество? И това потрепване по тялото Ви. Нещо не ми харесва.
— Хей, Шулци, я не се възнасяй чак толкова — с неочаквано приятелско звучене изрече Фюрерът. — Казвай ми просто Адолф.
— Ами ... добре, Адолф. Просто искам леко да си вдигнеш дрехите нагоре, за да видя корема и се махам веднага — лека усмивка се провря между зъбите на Шулц.
С треперещи ръце Фюрерът заразкопчава стегнатата куртка. По лицето му бяха избили капки пот. Късите му мустачки се вдигаха при всяко по-остро движение.
Лекарят заопипва косматия корем и с леки почуквания продължаваше към гърдите. Той констатира веднага отклонението. Черният дроб бе станал така твърд, че при нормален човек би довело неминуемо до внезапна смърт. А той живееше и си правеше дори шегички с него. Професорът бе изцяло объркан. Опипа още веднъж областта, където се намираше черният дроб и тогава съвсем се стъписа. Нещо се движеше вътре. Какво бе това! ? Сдържайки се да не припадне, лекарят погледна кутийката с хапчетата, която лежеше на шкафчето. Вътре те се движеха. Просто се поклащаха и като че ли играеха някакъв танц.
"Танцът на смъртта?" — помисли си професорът
— Шулци, какво се чудиш толкова? Какво има? — изрече Адолф и се надигна от канапето.
— Нищо .. ., нищо, Ваше Величество. Ще взема хапчетата за изследване в моята лаборатория.
— Слушай, аз се чувствам като новороден и не се притеснявай ни най-малко за мен. Всички да напуснат кабинета ми и да извикат Ева. Имам нужда от нея! — с по-строг глас се разпореди Фюрерът и се обърна пак към професора. — А ти, Шулци, можеш да изследваш тези великолепни хапчета!
Треперенето му бе преминало и той скокна като младо момче от канапето. Запъти се към покоите си в очакване на Ева, голямата му любов.
Заповедите на Фюрера не търпяха нито чакане, нито възражение. Професорът бе поел пътя към Главната лаборатория и бързаше да се срещне с изобретателя на тези живи хапчета, разбира се, чрез Грета. Но накъде ли беше запрашила тази влюбена двойка, това само баща й можеше да знае.
Професорът не бе и усетил, когато се намери пред вратата на своя съученик и приятел фон Бах. Последва проточено звънене и вратата се отвори.
— О, Шулци, какво те носи насам, стари ми приятелю!? — излезе мъж с красива осанка, среден на ръст и с приятни черти.
— Тук ли е Грета!? — припряно попита неочакваният гост и добави с болка в гласа. — Ох..., приятелю, не знаеш какво е забъркала тя!?
— Влизай, влизай вътре — едва не го понесе на гръб съученикът му. — И разказвай!
— Ами то не е за разправяне, мили ми приятелю. Току-що идвам от квартирата на Фюрера и положението е повече от сериозно. Само Грета може да ми помогне — с неспокоен глас започна Шулц и разказа цялата история около тези живи хапчета.
Загрижен и уплашен, домакинът веднага позвъни на Грета в лабораторията, но оттам казаха, че ни кост, ни вест от нея има. След това двамата приятели опитаха да се свържат с главния биолог Майер, техен добър познат, за да научат повече подробности за този чудовищен експеримент с живи хапчета.
— Ами, какво да ти кажа, Шулци — дрезгав глас се промъкна от слушалката на телефона и продължи. — Всичко това е една голяма тайна. Тази работа не е за телефон. Аз също съм замесен в проекта и ако имаш действително предположения, че Адолф ги е поел, то и двамата ви искам незабавно при мен. Знаете къде да ме намерите, нали? И побързайте! — след това нехайно отбеляза. — А Грета е запрашила нанякъде с Людовик, изобретателя на хапчетата, и никой не знае накъде. Чакам ви!
— Идваме, Майер! — треперейки, професор Шулц сложи телефонната слушалка и погледна приятеля си в очите. Там видя страх, обзел единствения човек, на който можеше да се довери.
Бах се облече набързо и те излязоха навън. Времето, както обикновено, бе облачно и валеше ситен дъжд. Качиха се в черния мерцедес на Шулц и потеглиха към Главната биологична лаборатория на Офермахта.
Охраната бързо пропусна двамата учени, след като видяха пропуските им и отдадоха чест, вдигайки високо ръка. Майер ги очакваше.
— Бързо с мен, тъкмо се извършва последният опит — хвана той двамата мъже под ръка, дори без да поздрави, и ги повлече към шлюза на едно секретно здание. Там се движеха учени с бели престилки, като всеки изпълняваше определена функция.