— Арон, трябва да тръгваме към стадото. Там ни чакат всички за излитането, а без теб то не би могло да се осъществи, нали, скъпи? — каза Ксинтия и вече скрито отнемаше от корема си еластична кожа. — А за Габриеле, помисли ли как. .. — продължи тя, пълнейки с кръв пашкула от незабелязано разкъсаната й вена.
— Затваряй си устата! Това не е твоя работа — явно недоволен от посоката на разговора изхриптя Арон ядно и добави повече на себе си. — Докато станеш слав много има да наваксваш. Знаеш ли Габриеле колко души има в запас? Много! Но пък твоята красота ме заслепява...
*****
Пашкулът бе готов, но как трябваше да вкара душа там и как да го остави така, че графът да разбере какво да направи. Само Арон можеше да помогне и явно трябваше да черпи от опита си като смъртна, когато подлудяваше младите левенти. Изнудване!? "Ако ти не щеш, то аз...!"
— Арон, виждам, че държиш на Габриеле. Тогава аз мога да бъда слав на Дионисий, той е твой заместник, а и ми допада външно, когато не е в период разбира се — майсторски се овеси на рамото му и го погледна право в разкривените, елипсовидни очи. Изродът не издържа на подвеждащата забележка, покатери се на прозореца-отвор и злобно, обръщайки противна, лигава муцуна каза:
— Ще те чакам в стадото. Пътя сама си намери, но Дионисий, не..., само това те моля! Имаш малко време до зазоряване, я да намериш пътя, я да погребеш графа. Зарови го някъде..., пръстите ти са като от желязо..., много бързо ще стане.
— Арон, ами с тази душа на графа, как да разполагам? Как мога да вземам от нея? — с почти треперещ, примирен глас попита Ксинтия.
— С върха на тънкото жило на опашката винаги можеш да докоснеш през главната артерия кухината на черепа. Тя е там, но засега не я консумирай, в транс е и може да ти избяга. А това стане ли, знай че на сутринта си загубена — получи тя от Арон това, което искаше.
От свистящото въздушно течение, причинено от прилеповите крила на Арон, тя разбра, че се е отървала от него и че той е вече във въздуха, на път за стадото.
Ксинтия трябваше да сложи всичко в ред, защото вече се развиделяваше и през този един час бе длъжна да направи почти невъзможното. Графът лежеше безжизнен на каменния под, но слабата струйка въздух идваща от ноздрите му издаваше, че той още е жив. Беше щастие за Ксинтия, че Арон не забеляза това. Но какво да прави по-нататък? Времето напредваше.
Пашкулът беше в ръцете й. Постави го до почти изгарящата свещ и взе перо и лист. Описанието отне не много време, но достатъчно, за да разбере графът какво да прави, ако изобщо издържеше до обяд. След това жилото на опашката й разкъса кръвоносния съд на шията й и продължи към кухината. Там преобразената жена никога не бе надниквала и сега й стана интересно, защото освен част от душата на Уйлям, до нея кротко се бе свила и нейната.
Ксинтия бе чувала в стадото за всичко това, но никога не бе предполагала, че душата й ще е така кротка и нежна.
"Ти не знаеше за мен, че съм в теб, за да се развивам от твоя опит и преживявания, нали?"— прошепна душата й.
Красавицата-прилеп беше объркана, но достатъчно силна, за да попита, как може да вземе от поставената вече у нея частица душа на любимия Уйлям.
"Това не може да го спаси, само част от мен може да направи чудото — дочу тя пак нежния глас. — Вземи от мен, не се страхувай! Ще ни заболи и двете, но само това е начинът."
Пашкулът бе готов и прилепообразната фея разтвори чудесните си крила, спускайки се от високата кула на замъка.
Стадото
— Като че ли идва в съзнание? Побързай, доктор Райдсма! — прошепна Йоманда и с меко движение на дланите си направи кръг около главата на легналия в сферата мъж.
— Беше забележително, Йоманда. Сега трябва да завършим плавно прехода към действителността — почти триумфално сподели докторката, включвайки на последна степен възстановителя, вграден в сферата.
Йоманда беше най-нашумялата жена-екстрасенс и хипнотизатор на Запад в последните години на века. Заедно с великолепния психиатър от холандския неотдавна създаден център за компютърна хипноза доктор Райдсма, в последно време те не слизаха от страниците на европейските вестници. Теорията, върху която работеха, почти беше готова и доказателствата щяха да се потвърдят скоро. Предстоеше най-главното, да бъде върнат към действителността доброволецът Петер.
Петер, натурализиран холандец от български произход, беше емигрирал преди години, заедно с жена си и петгодишното им момиченце Нина.