Ева лежеше на едно канапе в приемната и признаците й на живот бяха като на човек, изпаднал в дълбока кома. Косите й се бяха разпилели по скъпата кожа на облегалката и омайваха присъстващите с блясъка си.
Професор Шулц се наведе над нея и я целуна по бузата. Явно чувстваше все още голямата любов, която някога бе всичко за него.
Останалите се насочиха към мястото на изчезването на Адолф.
— Ето тук го видях за последно, Людовик — обърна се Франк към младия биолог.
— Да, но той няма да се върне пак тук. Кой знае къде ще ни изненада утре? "Гойката" просто може да минава през всичко материално, Франки — отвърна му той.
— Значи Фюрерът е вече навън. Къде ли може да се намира сега? — попита професорът.
— Еднородни души се събират. "Гойка" при "гойка". Те са се събрали с Главата. Но тя пък е в стоманения контейнер — разсъждаваше на глас Майер.
— Мисля, че там ще се развият утрешните събития, господа — каза Людовик и продължи. — Трябва да отидем обратно там и да организираме всичко за унищожаването на тая напаст, а аз ще трябва да взема от Хирард смолите за обливането на "гойките". Всъщност той ще пристигне при нас в лабораторията.
— Ами вие заминавайте, а аз ще изчакам Ева да дойде в съзнание — почти заповяда професорът и всички излязоха от катакомбата, за да поемат обратния път.
*****
С притаен дъх, присъстващите в залата наблюдаваха навлизащите в зоната душевни субстанции на Адолф и Ева. Изведнъж ясната картина отстъпи място на стелеща се мъгла. Мрежести облаци се спуснаха и пак притъмня.
— Нещо става, докторке — изрече техникът и занатиска клавиатурата на компютъра.
— Какво може да е това! ? — попита го все пак Райдсма.
— Цялата памет е запълнена и нямам достъп до разширяващите чипове. Превъплъщението е много назад във времето и може би заради това.
— Много назад!? Не. .. , не, та това е може би последното им прераждане преди да станат Петер и Александра.
— Но все пак компютърът се задъха с новата програма. Би било добре, ако в настоящето имаха някакви премеждия или смъртни опасности. Е, добре за апаратурата, не буквално казано, разбира се. Със сегашно приближаване до Границата бихме могли да докажем на репортерите, че тя съществува и дори бихме могли да навлезем и малко по-навътре. Пък като Кейс се стабилизира и излезе от лудницата, то той ще ми каже как да вляза в разширената памет на тази удивителна програма и тогава ще можем дори да видим как е свършил Фюрерът.
— Да, добре. Опитай каквото можеш, за да не станем за смях пред телевизията.
Техникът пренастрои програмата, а двете екстрасенски се заеха с вкарване на аурата в главите на двамата лежащи спокойно в сферите.
На екрана се мярна годината 1996.
— О, та това се е случило дори тук в Холандия. Аз очаквах да е станало нещо лошо в дивата България. Интересно, какво ли е премеждието и то точно тук, в нашата сигурна страна — с блеснали, но загрижени очи сподели докторката.
*****
— Добре, Петер, аз разбирам, че ти приемаш лесно нещата и привикваш бързо, но какво да правя аз? Толкова ми е трудно тук — каза със сълзи на очи Александра и се просна на леглото, ридаейки.
Току-що взели холандска националност, те бяха се преместели в най-богатото селце на Холандия, Васенар, може да се каже и луксозния квартал на Хага. Къщата, обаче, в която трябваше да се настанят бе занемарена от предишните обитатели и всичко трябваше основно да се поправя, от паркет до тапети и даже голямата градина. Луксозните вещи, които си бяха взели от старото жилище в Лейдън, покриха с одеала и вестници, докато трае ремонтът на жилището. Лошото бе и съвпадането на преместването с ужасно студените дни, сполетели Холандия по това време. Незапомнен студ, който забавяше ремонта и го правеше почти невъзможен. Това тормозеше Александра, свикнала с луксозното си и чисто апартаментче в Лейдън. С всеки изминат ден съпругът й забелязваше промяната в нея. Тя едва се владееше. След тези несполуки я хвана тежък грип, с жестока и непоносима кашлица, продължила почти месец. Покрай майката, грипът се прехвърли и на десетгодишното им момиченце Нина. Това утежни още повече обстановката.
Непредвидено, по едно време, данъчните служби също изискваха от тях пари, които трябваше да връщат. Те бяха изчерпали резервите, заради преместването и нямаха нищо в касата, затова Александра, която бе директор на училище в България, тук, в далечна Холандия трябваше да хване някаква, каквато и да е работа, за да изплатят тези дългове. За чужденци тук бе изключително трудно да намерят подходяща за образованието им работа и повечето биваха оставяни да преживяват от нищожните социални пари.