Времето, за което бе извършено всичко това, Александра така и не можа да го измери. Като че ли бе за по-малко от част от секундата. Завърнал се с нишката в ръка, Одисей заговори.
"Това е свръзката, Леа, или Александра, както се казваш сега. Пак те свързвам с живота и когато ти дойде времето за умиране, то чак тогава ще те повикам. А сега се връщай при детето си! На нас не си ни нужна!"
Майка й и татко й също се усмихнаха и се отправиха навътре в синкавата мъгла, стигаща до Границата.
"Гледай си детето, дъще, то е твоята любов и утеха в тази чужда страна, в която сте избрали да живеете. Мъжът ти също те обожава и ти го знаеш много добре." — бяха техните прощални думи.
*****
Когато се съвзе от припадането на пода в банята, Александра все още помнеше всичко така ясно. И Одисей, и родителите си, и катастрофата с колата на Петер, и... си помисли.
"Ами сега какво ще правя без Петер?"
Повърна всички поети хапчета и така й поолекна. Чувстваше се като новородено бебе. Стана и побягна към вратата. Някой звънеше. Тя знаеше от съня си, че това сигурно е Ели с Нина и зловещата вест за починалия й съпруг.
Но каква бе изненада й, когато като отвори вратата, се появиха самите Петер и Нина.
— Ами, скъпа, то нещо на завоя прискърца и се отказах да пътувам с колата. Трябва да я поправя и чак тогава ще ходим на Лейдън. Ти още ли си ми сърдита или. ..? — още не доизказал последните си думи, Александра се хвърли в прегръдките му.
Нина и тя се присъедини към тях, като се чудеше какво ли става с родителите й.
— Влизайте да ви разкажа какво ми се случи — проплака от радост жената, вече с по-друго настроение, и то под погледите на любопитните съседи.
"Ами аз какво имам да разказвам, ако знаеш? — помисли си Петер и се усмихна гледайки нагоре към небето, като леко си прошепна. — Благодаря ти, Създателю наш!"
*****
— Значи Одисей може да променя и съдбите на хората? — замислено каза Йоманда.
— Да, видимо! — потвърди докторката и добави с разочарован, но все пак оптимистичен глас. — Това го няма в нашата теория. Нещо случило се веднъж, то не може да се отмени, но как сега стана това връщане назад във времето?
— Има още да учим и експериментираме, скъпа. Та нали ние сме пионерите в тази област.
В залата екстрасенските и техникът се съвещаваха за по-нататъшните стъпки. Двамата съпрузи бяха извадени от сферите за кратка почивка.
— Александра, спомняш ли си този период от нашето пребиваване във Васенар? — попита Петер, след като вече бяха прегледали видеозаписа.
— Да, действително имаше нещо такова, но и досега все си мисля, че това бе само един сън и нищо повече — отговори му тя и се засмя.
— Заминавам при Кейс де Граф. Той все пак трябва да ми обясни как да вляза в разширената памет на компютъра. Въпреки че е в лудницата... — не довърши до края изречението си техникът, защото Йоманда го хвана за ръката.
— Той е под много силна и въоръжена охрана. Не може, а и не трябва да излагаш живота си точно в тази фаза на изследванията — отсече строго тя.
— Въпреки всичко, без това разширение на паметта, то ние няма да можем да продължим напред! Трябва нещо да предприема, дори с риск на живата си — настойчиво продължи спора младият мъж зад апаратурата. — Всичко се развива така бързо. А и след това представление, шефовете на "Филипс" ще искат те да оберат лаврите.
— Аз ще ти помогна, Ричард! — внезапно се намеси Петер. — Бил съм в специални войскови части в България и ги разбирам тези работи.
Техникът, наречен Ричард, погледна към Райдсма и попита:
— Какво ще кажеш, докторке?
— Ами, пробвайте, момчета, но много внимателно. Ако се получи злополука, то по-добре аз да умра. Всичкият ми успех е свързан с вас и без вас аз съм едно нищо — махна с ръка докторката и се отправи към Александра. — Ти, скъпа, какво ще кажеш?
— След като трябва. То Петер какви отговорни военни операции е изпълнявал и то в тоталитарно време в България. Той бе бодигард на шефа на тогавашната, така наречена Милиция и животът му не един път е висял на косъм. Сигурна съм, че и сега ще се справят отлично с Ричард!