— Но той е отровен!? — изписка Ева.
— Да, но само нощем. През деня трябва да го залеем със сместа от египетските смоли и лепила, ако го открием със сигурност, разбира се, защото не можем да залеем някой само защото ми прилича на Роб, нали? — отговори й Шулц.
Обиколиха целия замък. Понадникнаха тук- там, но и помен нямаше от заподозрения.
Господарят на замъка, далечна издънка на династията на Борсбом, отдели необходимата чест на гостите от Райха, настанявайки ги в две от спалните в западното крило на крепостта.
Идваше време за вечеря. Слънцето бе започнало да преваля и мисионерите наостриха очи и уши. Трябваше нещо да се случи. Трябваше Отровният паяк да се появи. Ако хванеха този преход, те биха могли със сигурност да определят кой е Роб.
На вечерята владетелят бе спокоен и мил, но запитан за Отровния паяк, то той говореше с недомлъвки. Това даде повод гостите да заподозрат владетеля. Особено, разбира се, след като той разказа, че в подземията му никой не се осмелявал да влезе. Изключение правел само той и нищо не му се бе случвало, само дето напоследък забелязвал не толкова нормални явления.
— От няколко дни насам не съм виждал, нито пък съм чувал писъците на мишките, обитаващи долните етажи и подземието. Нито дори и телцата им. Като че са се изпарили или потънали вдън земя. Само някаква лепкава течност се влачи в нишите — каза с погнуса домакинът и продължи спокойно. — Няколко песа, които бях взел със себе си се нахвърлиха на отровата като полудели, но с лизването на течността паднаха като подкосени. Страшна отрова трябва да е.
— Отрова!? — нетърпеливо запита Людовик. — Откъде знаете, графе, че това е отрова!?
— Ами песовете умряха начаса.
— Мислите ли, че това е от паяка?
— Глупости, това са само празни приказки. Няма никакъв паяк. Колкото до отровата, това си е нещо, което. .. правичката да си кажа не знам откъде идва.
- Добре, добре, не се притеснявайте. Но ще можете ли да ни заведете на мястото при тази отрова, — поде хитро професорът — защото ни трябва да я изследваме в името на Райха.
- Щом е в името на Райха, то с удоволствие ще го направя, но иначе не си струва да се мотаем в тези прокълнати подземия. То и аз, защо ли ми трябваше да поменавам за това, но вече е късно. След вечеря тръгваме веднага. В името на Райха! — изпъна се графът и стана, вдигайки ръка нагоре и напред.
Масата бе отрупана с всякакъв дивеч и подбрани лакомства, подобаващи на графска вечеря. Холандската кухня бе обилно наситена и с варени картофи, от което гостите останаха много доволни. Шеги се сипеха от всички краища на масата по адрес на паяка, но никой не вземаше казаното насериозно. Само тройката мисионери бяха настръхнали, защото бяха преживели жестоки истини, необикновени за времето си.
След като се нахраниха до насита, граф Борсбом, както бе обещал, поведе гостите към подземието. Бе взел и неколцина войници, които винаги бяха на разположение за охрана на замъка. Тук Адолфовите протежета идваха често и графът искаше сигурност за тях.
Пред вратата бе поставен воин, който с виждането на групичката, отдаде позната почест.
- Всичко ли е наред, Клас Йохан? - попита графът.
- Нищо особено, господин графе, с изключение на това, че като погледна по-съсредоточено във въздуха и ми се привиждат някакви силуети, приличащи ми на призраци. Те са светещи и ... - заекна войникът.
- Как така светещи. ..? - прекъсна го Борсбом.
- Току-що при залез слънце. .. видях един, но. .. той премина покрай мен и влезе през дървената врата като през масло ... - запелтечи Клас Йохан.
- Да влизаме, графе, започва да ми става интересно - вълнуващо се произнесе професорът и побутна графа напред.
Войниците, при чутия разказ, започнаха да се притискат един о друг и дадоха път на гостите да минат напред.
- Страхливци! - сопна се старшината на подчинените си и сам леко се отстрани от главния вход.
Проникналата влага в подземието правеше въздуха спарен и неприятен. Запалените фенери разгониха налепилите се по стените гадини, а паяжините на множеството малки паячета се оплитаха в лицата на мисионерите. Каменните стълби бяха хлъзгави и трябваше да се държат по-здраво за изгнилите парапети. Напредваха бавно към мястото, където графът бе открил мистериозната отрова.
Изведнъж пред групата се появи светло сияние. То бе идентично на това в лабораторията на Райха и тримата гости веднага го познаха, като извикаха в един глас:
- Адолф! ?