Войниците и домакинът се стъписаха пред вида на злокобното сияние, придобило очертанията на човешко лице и тяло. Побягнаха, викайки с пълни гърла:
- Призрак, призрак. ..
Един от бягащите, който носеше газов фенер, се подхлъзна и го изпусна, разливайки горящата газ на каменния под. Униформените се разбягаха, като се блъскаха един о друг и тичаха през глава към изхода. Професор Шулц бе в непосредствена близост до горящия фенер и газта подпали част от панталона му. В една ниша се стичаше нещо като вода и той се отправи натам, за да изгаси горящия крачол, но не чу предупредителния вик на графа:
- Това е отровата. Внимавайте с нея.
Но Шулц явно не бе го чул, защото се натопи във водата. Съприкосновението на слузестата течност с огъня бе неочаквано експлозивно и трясък разтърси подземието, като навсякъде се разхвърчаха камъни и пепел. Таванът се пропука и посипа всички с мръсна пръст и малки камъчета. Отровата пламна и обля професора изцяло. Той започна да гори отдолу нагоре. Ева, запазила самообладание, се спусна да го гаси, но Людовик я спря и й каза:
- Ще изгориш и ти. Никой не може да му помогне!
- Аз ще му помогна! - разнесе се странен, трансформиран глас от гърлото на домакина, граф Борсбом.
Той бе паднал върху един премачкан войник и смучеше бликналата кръв от срязаната вена на гърлото му. Явно бе зашеметен от кръвта, защото в погледа му се четеше и удоволствие, и ненаситност. За секунди тялото му започна да се променя, като ръцете му се издължиха и приеха формата на пипала. Дрехите му се нацепиха по шевовете от напиращите пухкави, но яки мускули. Краката от два станаха на осем, а главата му така се видоизменяше, че от красивата осанка на граф Борсбом и помен не остана. Очите станаха огромни и се напълниха с кръв. Устата запази формата си, но дълги кухи зъби излязоха оттам. Истински паяк, който според легендите трябваше да е и отровен. Гласът му, макар и клокочещ, ясно се разбираше.
- Граф де Мол! - обърна се той към горящия професор. - Ти ми спаси живота преди триста и пет години. Помниш ли? С братовчед ми Дионисий ме дарихте с безсмъртие, а вие избрахте да умрете. Аз съм ти длъжник и затова. .. - паякът не успя да довърши изречението си, защото трябваше да действа.
Отскокна с неподозираща пъргавина и се намери в пламъците, заедно с горящия професор. Разпра една вена от паяковия си крак и от нея шурна кръв, обливайки вече задъхващата се жертва. За изненада на присъстващите, огънят секна моментално. Професорът бе почернял, а раните по тялото му бяха неизброими. От друга артерия паякът плисна синя кръв върху изгорените меса на Шулц. Моментално всичко така бързо се смали и зарасна, като че ли нищо не се бе случило. Изправил се вече на крака, професорът не вярваше на чудесата, които се вършеха около него. Попита треперещ от вълнение, спомняйки си съня извършен под хипнозата на Людовик:
- Ти си Роб, нали?
- Да, Уйлям де Мол! Значи ме помниш!
- Аз не съм никакъв Уйлям де Мол, а просто Шулц, но преди години изглежда съм бил този граф. Аз съм един смъртен, а не като теб, Роб. Но защо сега си Борсбом?
- Това е дълга история, Уйлям - паякът улови професора с едно меко пипало и го настани до себе си. - Когато вие с братовчед ми ми изпихте кръвта и после ти ме научи как да оживея след изгрев слънце, и да се превърна в "летящ прилеп", не всичко стана според твоите предписания. Вие заминахте с Дионисий за стадото и аз останах неподвижен чак до сутринта, с почти изтекла кръв. Пашкулът, който ми бяхте оставили, обаче бе до мен и аз разчитах единствено на него. Обаче, какво се бе случило? Един паяк, явно гладен, се бе настанил в пашкула за гощавка и след поемането на толкова много ядене, то той се спуснал и заразил всичката кръв вътре. За съжаление аз не бях забелязал всичко това и на сутринта, след като се пробудих, направих каквото ти ми бе казал. Заразата от паяка, обаче си каза думата. Изпих до капка течността, заедно с телцето на паячето. Съживих се отчасти и имах страшен глад за още кръв. Измъкнах се от тайника на страноприемницата и се захванах да търся жертва. Една проститутка бе изнасилена от дузина пияни посетители и бе хвърлена на боклука. Тя едва дишаше, когато забих вече кухите си зъби във врата й. Кръвта й се вливаше в жадното ми тяло и все повече и повече се възстановявах. Накрая взех и душата й. Вечерта бе настъпила и веднага започна метаморфозата с моето тяло. Очаквах да стана като вас, "летящ прилеп", и да полетя към църквата, но вместо това ми израснаха пипала и както ме виждаш сега, тогава също се превърнах в паяк. Огромен паяк! - пое дълбоко въздух разказващият и тъжно продължи нататък. - Видях, че нещо става с мен и това, че се преобразих не в прилеп, ами в паяк, ме хвърли в паника. Ами сега накъде? - помислих си изплашено. - Как ще летя? Къде по дяволите да отида? Стадото е вече недосегаемо за мен. Вечно ли такова животно ще си остана? - питах се и проклинах всичко живо на света. — Отправих се към замъка на Борсбом, защото бях чул от братовчеда, че там щяло да има гала представление и исках да ида при вас. Но когато отидох и се изкачих на кулата, посредством възможността ми да правя паяжини, то открих само трупове. Ти бе сложил край на съществуванието на "летящите прилепи". Аз останах значи сам. Сам на света, но безсмъртен. През деня бях изрядният Роб Бургот, а през нощта се превръщах в това, което виждаш пред себе си. Търсех жертви и пиех кръв до насита. Събирах душите им в черепната си кухина и колкото повече се събираха, толкова по-леко ми ставаше. Черпех от техните резерви и така живеех. Кръв и души, това бе моята храна. Отначало никой нищо не подозираше, защото такива жертви вече нямаше, просто го нямаше стадото и вас "летящите прилепи". Кралят бе обявил граф де Мол за спасител на кралството. Всички знаеха каква е кончината на прилепите. Никой не предполагаше, че още едно такова подобно изчадие би могло да остане живо. Но аз останах и продължих внимателно да убивам хора като подбирах жертвите си, без да дам и ни най-малко съмнение в това, че съществувам. Хората прочистиха Хохландската църква и заживяха спокойно. Това бе добре дошло за мен. Труповете на убитите нещастници ги заравях в този замък и то доста дълбоко. Така продължих живота си като човек през деня, а през нощта като паяк - изроденото животно се замисли за секунда и като притисна приятелски професора, продължи своя монолог. - Времето летеше. Всички мои връстници започнаха да стават старци и старици. Аз и не помръдвах. Тялото ми бе винаги свежо и младо. Дори бял косъм по главата не ми се появяваше. Погребах роднините си, погребах и краля, но младежите започнаха да ме гледат вече малко по-особено. Как така аз не умирах и не ставах стар? Бях ненаситен любовник и много добър в леглото. Всички красавици бяха минали през моите ръце. Започна да се говори за мен все повече и повече. Жените ме искаха и аз трябваше и млади, и стари да удовлетворявам. Тогава ми хрумна една идея. Старият граф Борсбом, съдържателят на този замък, заболя и бе на смъртно легло. Той бе вдовец, нямаше деца и наследници. А по онова време това място бе прокълнато и никой не смееше да го посещава, освен старият граф и прислугата му. Една нощ взех душата му и направих лицето си като неговото, с помощта на един художник, който бях убил преди това и душата му бе в мен. Легнах в леглото, като преди това написах с помощта на неговата собствена душа завещанието. В него се пишеше, че замъкът се наследява от Роб Бургот, негов незаконнороден син. Разбира се, никой не знаеше, че е възможно такова нещо, но хартията и подписът бяха истински. Изненадани от такова наследство, младият принц и кралицата останаха разочаровани, защото очакваха и този замък да стане тяхна собственост. Бях подозрителен в очите на хората, а и наследството на прокълнатия замък още повече засилваше страха в народа. Това мен не ме засягаше, но трябваше все пак да се съобразявам с тях. От време на време си боядисвах косата бяла и имитирах остаряване. Ожених се за една красива проститутка и ни се роди дете. През нощта, когато се превръщах в паяк, държах жена си заключена в спалнята и й казвах, че просто така трябва. Тя обаче бе доволна от това, че бе богата и нищо не казваше. Гледаше сина ни и той растеше като нормално дете. Когато стана на средна възраст, инсценирах, че вече умирам. Нарисувах си мъртвешко лице и през нощта убих сина си, като след това заех неговото място. Така до ден днешен с всичките ми потомци. Отглеждах чадата си и ги убивах, когато започваха да приличат на мен, в средна възраст, и заемах тяхното място в живота. Грозно и долно, но нямах начин. Исках да остана вечен.