- Сиянието на "гойките"... ? - промълви професорът.
- Да, "гойките"! Ти откъде знаеш за тях?
- Ами след като бях граф де Мол, то се преродих в жена. Фелисия бе името ми. Имах си работа с тези изчадия.
- Аха, значи ти е познато царството им?
- Да, във водата, в която можеш да дишаш, нали?
- Да, да, но да продължа. На дъното имаше куп такива сияния. Тогава си мислех какви ли не работи, но не и това, че тези същества са нещо като мен. Нещо, което може да се видоизменя. Нощта бе настъпила и те играеха своя танц. По едно време всички ме заобиколиха и явно бях център на внимание, защото сиянията се опитваха да влязат в мен, в черепната ми кухина. Тогава душата на проститутката заговори.
"Не ги допускай вътре. Те ще ме вземат и тогава. .. ще стана като тях."
Едновременно с това, обаче чух мисли отправени ми от "гойките".
"Дай ни я! Тя е лека жена и ни принадлежи. Тя трябва да дойде в царството на Шогуна!"
Аз, разбира се, не послушах сиянията, ами бързо, със скоростта на светкавицата се покатерих по паяжината си нагоре и се намерих на повърхността. Всички "гойки" се спуснаха след мен, но опитът им бе неуспешен. Тогава чух един глас, по-различен от тези на сиянията. Това бе Шогунът.
"Ако не се заредиш до сутринта с отровата, намираща се в най-долния пласт на нашето царство, то ти ще умреш."
И действително, почувствах необходимост да се заредя с нещо. Да се заредя с отровата. Като опиум ме влечеше дъното. Не можех да устоя на зова. Чух пак същия глас.
"Можеш да се заредиш, само ако ни пуснеш душата на проститутката. Това е условието за твоята безсмъртност. Ти си мой слуга! Инак умираш!"
Спуснах се отново в бездната на кладенеца. Дъното му не се виждаше и аз се поуплаших, защото очаквах да е плитък. Пътуването ми до там трая цяла вечност. Този кладенец бе свързан с царството на "гойките". Опрял вече до водата, аз се чудех какво да правя по-нататък, а и не исках да се измокря. Знаеш, че паяците не обичат да се мокрят. Но гласът, който ме съпровождаше каза.
"Потопи се в течността. Не се бой."
Така и направих. Нямах избор. Опиумът на отровата ме привличаше дори повече от кръвта. Потопих се в лигавата субстанция и някакво течение ме отнесе. Глътнах водата, но не се удавих. Започнах да дишам в течността и напредвах нанякъде, но накъде, така и нямах понятие. Мина доста време, откакто течението ме влачеше. Имах чувството, че отивам на края на света. Изведнъж, успоредно с мен, забелязах едно същество, което не е нужно да ти го описвам. Бе "гойка", но в материално състояние. През нощта това се отдаваше само на Шогуна. Той бе царят на подземния свят. Като поплува известно време с мен, то той ми каза.
"Погледни надолу. Там се намира мястото на необходимата ти отрова. Тя е животът ти. Тук можеш да се заредиш. Но запомни! Никога не трябва да използваш отровата против своя покровител. Чрез нея ти ще можеш сравнително лесно да убиваш жертвите си, но душите ще ги носиш на мен. Първата ми даваш сега и чак след това можеш да се заредиш. Ясно!"
Пуснах исканата от Шогуна душа и се отдадох на ненаситно зареждане с отрова. То тя бе повече от елексир. Нещо неземно, нещо неописуемо. Чувствах се така добре, както никога досега. И така всяка нощ, след лов, идвах тук. Това продължава вече триста и пет години - завърши разказа си Отровният паяк и погледна професора.
Войниците бяха избягали, с изключение на един, убития от Роб. Ева, професорът и Людовик бяха останали и слушаха прехласнати необикновения монолог на изгореното животно с дълги пипала. Мисионерите вече не се страхуваха от него и го заобиколиха по-плътно.
- Значи сега отиваш надолу, за да предадеш душата на воина, който преди малко уби, така ли? - попита Ева със стиснати юмручета.
- Да, така е. Но... чакай, чувствам някаква "гойка" и то тук. Някаква новоизлюпена. Никога нито една "гойка" не се е осмелявала да пристъпи толкова близо да мен. Ще си плати тази нахалница! Ето я...! - посочи с пипалото си паякът сиянието на Адолф.
- Но това е Фюрерът! — извика Людовик и запита Роб. - Ти можеш ли да убиваш сияния?
- Мога до ги ловя и предавам на Шогуна, но не и да ги убивам. Това може само владетелят на подземното царство - отговори му изродът и се втурна да лови субстанцията на Адолф.
Изглежда "гойката" на Фюрера бе свикнала с новото си съществуване, защото не така лесно се отдаваше на паяка да я хване. Тогава отровното животно изплете мрежа от свила и сиянието се заплете в нея. Объркан, Адолф се дърпаше навсякъде, неочакващ такова развитие на нещата. Роб си знаеше силата и просто постави синята светлина в някаква странна делва, приличаща на тази, в която бе поставен Ехнатон. През материята на делвата "гойките" не можеха да преминават.