- Този съд е направен от смоли и египетски лепила - поясни паякът и допълни, слагайки капака. - Получих го от Шогуна за ловене на не-обуздани "гойки".
Ева се сети за същите материали, лежащи спокойно в чантата и, но си замълча.
- Значи ти си слуга на Шогуна!? - попита едва-едва чуто тя.
- Да, иначе съм погубен - изрече тъжно паякът Роб. - А сега ви оставям да се измъкнете оттук, но при условие, че никога повече не се сещате за мен. Все пак аз спасих живота на професора, нали? За Адолф може да се каже, че вече е умрял и вие сте си изпълнили мисията. Аз трябва да занеса на Шогуна душата му я за наказание, я за. .. каквото той си пожелае.
Професор Шулц обаче не мислеше точно така. С рязко движение той изтръгна делвата с Адолфовата душа от пипалата на неочакващия подобна реакция паяк и викна на Ева:
- Хвърляй смолите върху този изверг! Аз трябва да си довърша работата докрай! Жалко, че е така честен и добър към мен, но трябва ...!
Ева не дочака повторна покана и със светкавична бързина метна мазната и слузеста течност, приготвена за Адолф. Паякът се паникьоса от тази смелост на жената и понечи да бяга към кладенеца. Капакът му пречеше и многокракото животно се извърна към Ева, пискайки с жален глас:
- Само това не! Ще стана на жива пепел!
- Да, и ние това искаме, Роб. След това ще те предадем на Одисей. Ти трябва да продължиш естествения си път на развитие - с все пак приятелски глас каза професорът - просто така трябва, разбери ...!
Ева вече бе хвърлила течността върху паяка и за броени секунди той се вдърви в съсухрена мумия. Жалката паяшка физиономия на Роб замръзна в положението, в което го завари обливането с лепилото. Людовик хвърли намиращата се наблизо горяща факла върху му. Пипалата се прекършиха и започнаха да капят по пода. Дебелото му туловище се пукаше и спарваше в жълтеникава суха пепел.
"Жива паяшка пепел" — помисли си професорът и се зае да я събира в една глинена делва, запокитена в нишата.
Биологът взе съда със светещата субстанция на Адолф и заедно с Ева тръгнаха към изхода на този злокобен замък.
Шулц бе повдигнал глинената делва със вече събраната пепел, когато тежкият каменен капак на кладенеца се отмести с трясък и се разтроши на множество малки парчета. Оттам се показа ужасно същество, приличащо на "гойка", но с много по-големи размери. Лицето му бе животинско, разкривено и обезобразено, приличащо на крокодилска муцуна. Професорът се закова на място.
"Това е само Шогунът ." - помисли си той.
- Да, граф де Мол, това съм аз, самият Шогун, царят на подземния свят – изглежда изчадието можеше да чете мислите му от разстояние.
"Никога не съм виждал това лице преди - продължи да си мисли Шулц - или ... почакай, та това е ..., не. .., не мога да си спомня."
- Аз никога не съм имал лице, графе! - каза Шогунът и продължи. - Единственото, което можеш да си спомниш е, че имаше много, много вода. Преди седем хиляди години. .. ти беше змия. Анаконда! Аз бях ..., спомняш ли си вече?
- Вода, Анаконда! ? - вникна още по-дълбоко в съзнанието си професорът и чак тогава изплува сцената с Големия кайман .- Крокодилът! ?
- Да, точно така.
- Но тогава Боата те уби, нали, ти се заклещи в корените на Столетника. И в какво се прероди след това, изверг такъв?
- Това не е толкова важно. Боата е с теб. Да, това е Ева. И тя трябва да си плати. Знаеш ли отколко време я търся!? - "гойката" се изправи в цял ръст и оголи множеството остри крокодилски зъби. След това се спусна след тичащата вече със сетни сили Ева.
Бързината, с която я достигна, не можеше да се измерва с време. С една от осемте си ръце изродът обви безпомощната жена. С друга от ръцете "гойката" взе смолите и лепилата от чантата й и ги запрати някъде в посока към кладенеца. След това се насочи към Людовик. Младият биолог държеше делвата с хванатата Адолфова душа. Виждайки развитието на нещата, той пое обратния път към кладенеца, като там виждаше единствения изход, но защо и той не знаеше. Скочи заедно с делвата в ръце и затвори очи.
Изчадието, видяло смелостта на младежа, се стъписа, но за кратко, защото професорът хвърли живата пепел на Роб право в ужасната му глава. Срещнала острите му зъби, делвата се счупи и пепелта се посипа по муцуната му. Животното отпусна жертвата си, уплашената до смърт Ева, и се захвана да търка очи. Професорът пое жената и я повлече към кладенеца.
- Постой, скъпи, трябва да намерим чантата с лепилата. Тя е някъде там ... - посочи тя посоката, където "гойката" я бе захвърлила и се спусна да я търси.